неделя, 31 май 2015 г.

Дракула - Брам Стокър

Дълго се колебаех дали да напиша това, но накрая не можах да се сдържа. Трябваше да го направя на 26 май, когато се навършиха 118 години от публикуването на първото издание, но не успях да се реша. Отложих нещата за ден - на 27 май Кристофър Лий има рожден ден. Тогава също не успях. Накрая реших, че все пак трябва да го направя, защото въпреки всички бележки към изданието на Deja Book, статиите, плъзнали в мрежата след излизането му, и предговора, за "Дракула" има още какво да се каже.

Когато един автор създаде велика книга, често блясъкът ѝ се определя от две неща: 1) невероятния сюжет и 2) харизматичния герой.

Почти винаги един от тези два фактора взема връх над другия и ние помним по-силно или самата история, или култовия образ на персонажа. Понякога едното засенчва другото. И все пак по важно е друго. Писателите, създали творба от първия вид, остават по-известни от сюжета, а другите биват преборени от своя герой. Масовата публика постепенно забравя за автора, защото неговият герой започва да живее и извън книгата, която някога е обитавал.

Така става и с "Дракула". Гениалният Стокър, остава в сянката на своя гениален герой. Както казва самият той в книгата: "Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна." Понякога си мисля, че това са думи на автора. Сякаш е знаел какво ще се случи.

Трудът, вложен в "Дракула", е колосален. Няма да откриете нищо случайно. Авторът е опипвал почвата пет години, за да напише книгата си за дванадесет. Част от материалния израз на тези проучвания са неговите предварителни записки, издадени наскоро във факсимилно издание. Тези бележки са особено любопитни. От тях разбираме много за работните планове на Стокър. Заглавието първоначално е било "Немъртвият", а граф Дракула е носил твърде тривиално име - граф Вампир. Замъкът му е бил в Щирия (Област в Австро-Унгария). Срещу него освен Джонатан Харкър, Мина Мъри, Куинси Морис и д-р Сюърд се изправят и трима гении: детектив Колфорд, професор Макс Виндшойфел от Германия и Алфред Зинглийтън - физик. В последствие Стокър е променил мястото на Замък Дракула в ненаименован район между границите на Трансилвания, Молдова и Буковина, сменя името на героя на Дракула, вероятно повлиян от легендите за историческия род, и слива тримата споменати специалисти в един: професор Ван Хелзинг. Все пак е много по-вероятно героите да попаднат на един гений, отколкото на трима.
"Брам Стокър и човекът, който беше Дракула" - Барбара  Белфорд

На днешния читател ще му се стори странно, но тъкмо след излизането на книгата Ван Хелзинг е бил по-интересен за публиката от графа. Сър Артър Конан Дойл пише на Стокър, че "най-великолепен е старият професор". Та кой друг прилича повече на неговия Холмс?

И въпреки това "Дракула" не е просто книга за борбата между двама колосално култови за попкултурата герои: граф Дракула и професор Ван Хелзинг. Не е дори известната история за вампира и древното му проклятие. Сякаш най-важни са всички онези философски детайли, които правят книгата велика.

И може би най-уникално е чувството за deja-vu. Паралелите са също като в сън. Сякаш си прочел първата половина от книгата, а втората си сънувал. Желанието на Луси да има повече от един съпруг се сбъдва по един особен начин, причините за болестта на Ренфилд се оказват точно онези, за които споменава д-р Сюърд и т.н.

Но има ли защо да ви разказвам всичко това, когато то е написано в бележките към изданието на Deja Book?

За "Дракула" и Стокър са написани стотици книги. Ще бъдат написа още поне толкова. Това е неизбежно. Критиката отдавна опитва да разнищи произведението и в известна степен ѝ се отдава.
"Теологията в Дракула" - Ноел Монтаг
Заедно с записките на автора, споменати по-горе, изключително полезна се оказа биографията на Брам Стокър от Барбара Белфорд - една изключителна книга, която препоръчвам на всеки, на когото не му е омръзнало да чете за "Дракула" и неговия автор. Без първоначалната помощ на Ноел Монтаг трудно щях да вникна в цялата теология в романа, който е изпълнен с какви ли не препратки към Библията. Този труд ме научи да ги надушвам из текста, а после да ги намирам в King James версията на Библията. Стокър рядко цитира други произведения точно, защото иска речта на героите да звучи автентична (те, разбира се, не знаят фразите наизуст). Трябваше да видя всички умишлени грешки, които е допуснал. После сравнявах пасажите в английския превод на Библията с православния ѝ вариант и се опитвах да допусна същата грешка като него. Понякога е отнемало часове ровене в богословски речници и поправки.

И все пак не мисля да разказвам повече за различните трудности. Излишно е. Важен е резултата. Винаги съм смятал, че хубава книга се прави, както се формира отбор за Шампионската лига. Deja Book играха като шампиони. Знаеха какво е "Дракула" и разбраха защо са необходими всички тези бележки и детайли. Избраха да запазят автентичното в романа, вместо да го изрежат, олекотявайки текста. Подбраха правилен редактор в лицето Емануил Томов, от който, смея да твърдя, човек има какво да научи. Намериха коректор и страньор, които взеха предвид всички особености на книгата и опитаха да пресъздадат първото англоезично издание в българско книжно тяло. Спряха се на художник, който изработи корицата според данните в книгата, за да си съответстват. Христо Чуков улови духа на книгата: мрачната готическа енигма на героя, светещите червени очи в мрака, връзката му с Антихриста, вължите и прилипите, следващи го като верни сподвижници, прикритата еротика, която някои читатели със сигурност ще забележат ако се вгледат внимателно.

Как Deja Book се справиха толкова добре? Лесно ми е да ви отговоря: те подбраха маниаци и ги оставиха да развият манията си до краен предел, а сами те бяха също маниаци. Именно затова са едно от "шампионските" ни издателства. Беше ми безкрайно приятно да работя с тях.

Други статии за книгата:

Десет неща, които не знаете за граф Дракула
Брам Стокър - писател по-загадъчен и от граф Дракула
Дракула, граф български
Да надникнем в "Дракула" на Deja Book

Ревюта на книгата:

"Блогът на Бирето"
"Книжно"
"Книголандия"
"Книжен Петър"
"My_life"
"Аз чета"
Div.bg

понеделник, 25 май 2015 г.

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.
Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.
Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

сряда, 13 май 2015 г.

Алхимикът - Бен Джонсън

Алей, хоп!

Влиза Слави

СЛАВИ
Преди да ви представя още нещо в проза,
кажете ми, не е ли време за комедия една?
Написана преди четири века е още тя за нас
напълно актуална. Подготвил вам съм два
сценични текста, написани от Джонсън, Бен
и още някой по-съвременен...

Ямбът не е много последователен, но какво да го правиш :) Да изкарам цялото ревю така, щеше да е феноменално, но и доста снобарско... почти колкото да четеш на два езика толкова стара ренесансова пиеса. Макар и непозната при нас, комедията "Алхимикът" е една от малкото драми от епохата на Тюдорите, които все още се играят на сцена (тук не броим Шекспир). След като се запознах внимателно с нея, смея да кажа, че трябва да съжаляваме, защото това не важе за България. Имаме артисти, които могат да я изкарат доста добре, стига текстът да се осъвременни тук-там.

На всичкото отгоре имаме много примери от реалната действителност, които да послужат като вдъхновение...

... и тъй шайка находчиви мошеници в Лондон се възползват от лекомислието на съгражданите си. Искате да превърнете всичкия метал у дома в злато? Няма проблем, попитайте кварталния алхимик как стават нещата. Изпитвате болки в ставите? Спокойно, лечителят от съседната улица може да ви забърка отвара от машинно масло и ръждиви пирони. Ако пък ще започвате частен бизнес, може да се допитате до местния астролог за съвет. Така ще знаете какво име да сложите на магазина си и как да разположите мебелите в него - нещо като фън шуй. Зависи колко сте доверчив. Винаги има по-далеч. Може пред вас да се яви самата кралица на феите, за да ви направи свой племенник, което гарантира вечно богатство.

... "Бандата на Оушън"? "Непобедимите"? "Фантастичната четворка"? Не! Това са Блъф - алхимикът, Доли Общата - проститутка, Злъч - комарджия, Фалш - какво ли не. Един твърде класен отбор мошеници, които печелят много пари с малко усилия, взирайки се в кристали, обещавайки богатсво, превръщайки въглени в злато.

Изданието на Народна култура, съдържащото
българския превод на произведението.
Между веселите епизодични случки, рицарят сър Мамон опитва да намери философския камък, но впоследствие разбира, че някой иска да го изиграе. И той решава да изхитри хитреците...

Шарлатанството е най-древната професия на света.

Какво обаче прави най-голямо впечатление? Не е живият бял стих, звучащ почти винаги естествено. Нито забавният сюжет. А... всички онези дребни шегички, които звучат твърде съвременни. Огромно достойнство на българския превод от гениалния проф. Александър Шурбанов е съхраняването на автентичността им. Всички остроумни перверзии и дебелашки подмятания са пресъздадени на родния ни език без преиначавания. Понякога хората се чудят защо някогашните автори са били толкова благоприлично поетични. Тей пък да не са пускали по някоя и друга мръсна дума в текстовете си просто за автентичност на диалозите. Пуска ли са. Амах. Много от българските преводи на класически автори са умишлено цензурирани, премахвайки това специфично качество на текства. Да, това прави нещата по... по-такива, каквито си ги представяме. Ние не бихме приели Шекспир да говори мръсотии и да използва вулгаризми, макар че понякога го прави. Това вродено желане за литературна хрисимост у нашия читател принуждава някои от преводачите ни да действат така.

Изобщо няма да сбъркате ако се доверите на проф. Шурбанов в случай, че не не искате да четете комедията на Джонсън в оригинал.

Шекспир е казал, че светлината се вижда само в мрак. "Алхимикът" на Джонсън е точно това - истинска свежест. Възхитен съм и от нравствените философски попадения на драматурга:

"добрият ум и младата жена -
те възрастта разтягат с леснина."


До нови срещи господа и дами,
че не след дълго аз, ще ви покажа
пак произведение едно, направено
за сцена, но с тип съвсем различен,
и творец за поколенията много личен...

Юпи! Хореят се получи :)

Излиза.

неделя, 10 май 2015 г.

Приключение след приключение в Призвание герой 3 на Брайт, Вейл и Събев

Механиката, по която се изграждат книгите-игри, ми беше интересна тема преди известно време, затова си взех най-новото в "жанра" и зачетох...

... четох...

... четох...

В един момент привърших. Така и не успях да избистря мнението си какво са точно книгите-игри (не че не съм чел такива преди). Знам само, че жанр не са, защото отделно могат да бъдат написани като фентъзи, ужас, фантастика, реализъм или дори... еротика (да, бе! чух за игра, в която главната мацка избира дали да си сложи кюлотите или бикините, но стига глупости). Това е по-скоро особен стил на писане, приложим към всеки жанр или сюжет.

Книгите-игри бяха особено разпространени преди да се появят компютърните игри, чиято интерактивност ги засенчи напълно. Напоследък се появяват някои нови опити да се възроди това чудесно ретро забавление. Някои читатели посягат към рафта, за да опитат. И защо не? Все пак четенето си е забавление.

В първата повест от сборника сте млад лекар в затънтеното селце Щурмберг във Ваймарска Германия. Серия от брутални убийства, извършени за една нощ ще ви накара да проведете бързо разследване и да откриете виновника. От трите заглавия това предоставя най-много интерактивност. Механиката на играта е добре смазана машина, която тиктака безотказно. При разследването из селото читателят открива различни доказателства, сочещи виновника за престъпленията. Накрая имате възможност да изложите откритията си и изводите от тях на останалите в селото и да предприемете съответните действия. Съвкупностите от доказателства варират и могат да ви запратят към различен финал. Имате поне 7-8 варианта да завършите играта, благодарение на различния доказателствен материал, с който разполагате. Само един от тях обаче е наистина удовлетворителен и верен. Аз не се уморих докато не стигнах до него.

Заплетената мистерия от началото на книгата ми даде надежда за грандиозен финал, но нещата се оказаха много по-прости, отколкото очаквах. Страхотна работа на Сикамор Брайт в подреждането на отделните елементи от историята. Със сигурност е вложил много труд, за да се справи подобаващо.
Една от илюстрациите към Щурмберг. Източник.
"Поробената принцеса" залага на много по-подробен сюжет от останалите заглавия. Може би в този аспект няма по-силно произведение измежду трите в сборника. Арабска принцеса е пленена от група френски рицари по време на Реконкистата в Испания. Един от тях я превръща в своя секс-робиня, а след като му омръзва, я захвърля в замъка си като слугиня. Лишена от всички удобства, с които някога е живяла, принцесата трябва да намери изход от затвора си и да достигне отново родината. Всеки ден читателят може да избира в коя част на замъка да изпраща героинята - конюшнята, затвора, кухнята и т.н. Така той открива различни предмети и информация за замъка, които да подпомогнат бягството. Системата е доста сложна и свързана с много записвания (почувствах се като съдия по вписванията за момент). На някои епизоди (фрагментите от повестта) се появяват различни кодови числа, които в определени комбинации водят до изход. Добра идея, но аз направих някакви грешки в изчисленията си и не можах да продължа напред в играта... накрая се отказах от комбинациите и продължих откъдето си искам. Все пак всичко е в името на забавлението, а нещата се получиха и така :)

В стилово отношение най-добре се е справил Бранимир Събев със своята повест "Кладенецът". Сюжетът не е сложен: прокълнат кладенец, водещ към система от тунели, препълнени със зли чудовища. Четиринадесетгодишно момче трябва да премине през всички гадости на тази преизподня, за да спаси малката си сестра, преди да бъде изядена.

Действието и механиката на играта напомнят стар шутър от първо лице - Duke Nukem, Wolfenstein 3D, Doom и т.н., в които обикаляш из тесни пространства и правиш непрестанни завои из безкрайни лабиринти, докато размазваш орди гадове. Дори има два боса. Зарадва ме, защото си припомних някои компютърни забавления от детството. Яко пуцане :)

сряда, 6 май 2015 г.

Цената на живота на Шагренова кожа от Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.
Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.
Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.