Илюзия с огледала - Агата Кристи

И пак... Агата Кристи. Тъкмо бях решил, че след "Убийство в Ориент Експрес" ще си подбера нещо съвсем различно, когато получих препоръка за тази книга. 

В предната нещата си бяха "Поаро - това, Поаро - онова". И повечето хора са си така - "Поаро - това, Поаро - онова"... те и по-известните филми по творчеството на авторката са...

"Поаро - това, Поаро - онова"

...

Ама госпожица Марпъл е по-симпатична героиня. Отзивчива старица с усет към разследването, чиято помощ търсят дори изтъкнати криминалисти. Яко, а? Кой би повярвал, че някаква бабка... ок, макар и добре изглеждаща за годините си, е топ детектив? И най-заклетият кокошкар няма да се почувства добре ако разбере, че е бил спипан от старата дама.

"Илюзия с огледала" е спокойна книга. Дори да я четете бързо, общото чувство е, че напредвате малко по малко. И нещата са много по-леки... Частен поправителен дом за непълнолетни престъпници, едно голямо богато семейство, отговарящо за него, старица с огромно състояние, което би било угодно на почти всички в къщата и неин заможен роднина, решил внезапно да ги посети. Атмосфрата е почти приятна въпреки злокобното място: наоколо витаят спомени за миналото - къде добри, къде лоши - и макар понякога семейната идилия да е нарушавана от тоя или оня изтрещял обитател на приюта всичко изглежда наред...

... докато не откриват, че някой постепенно отравя бедната старица, а не след дълго покрай тежка семейна свада пада мъртъв и заможния гост...

Дотук с идилията.

Снимка от екранизацията по романа (They Do It With Mirrors)

Нещата на пръв поглед сигурно ви изглеждат ясни - някой иска наследството. Кой? Разбира се, прекият му наследник... но истината е пречупена като в огледало. Едно виждаш, но всичко е зрителна измама. И добре, че г-ца Марпъл по случайност е в къщата, готова да залови престъпника, защото заподозрените никак не са малко... цял приют криминални елементи... Ще надхитрят ли г-ца Марпъл, свикнала така добре с огледалата, в които се оглежда всяка сутрин? Или тя умее да ги нареди така, че да разруши брилянтената им илюзия?

Всичко става изведнъж. Не знаете от къде ви е дошло, но въпреки това... нещата са много, много спокойни и приятни :)

Ама забравете онзи трескав чичка Поаро, който гледа хитро и надменно се надсмива над всеки, неспособен да прозре собствената му идея. Г-ца Марпъл е много по-готина. Жената си гледа старините с разследвания на убийства, грабежи, взлом и т.н. и го кара доста по-лежерно. За къде да бърза? Къде ще избяга престъпника? Ми, да! И без това си знае, че ще го сгащи.

Книгата обаче "разследва" и доста по-сериозни проблеми. Ей, така докато си чете човек не осъзнава, поне не в самото начало, че темата на "Илюзия с огледала" е всъщност много важна. Отхвърлените деца, се превръщат в отхвърлени възрастни. Така се създават престъпници. А никой не заслужава да бъде престъпник, както и никой не заслужава да бъде жертва на престъпление. Как следва да бъдат наказвани децата, младежите, девойките, нарушаващи закона? По-леко, заради крехката им възраст? Нека обществото им даде един дребен урок, който да не нарушават повече? Но така пък и формира у тях усещането, че им се е разминало леко. Или напротив... наравно с всички? Така ще имат по-голям стимул да стигат до подобно наказание отново, но пък може би ще убием човешкото в тях твърде рано, като не го оставим да се развие.

Бурята на века - Стивън Кинг

Преди време, когато си въобразявах, че писането на сценарии е като за мен проучвах усилено въпроса. Даже се записах на курс. Забавно, но безсмислено ако никога не употребиш знанията. И някъде тогава прочетох "Бурята на века" на английски. От година вече се чете и на български.

Това е брилянтен учебник на тема "Как се пише сценарий ако вече си пробил в бизнеса" и нелош самоучител, ако някой иска да се запознае с техническата част от това начинание, пък и как се създават достатъчно убедителни диалози... които са си основното в един подобен труд.

Но имайте предвид: това е сценарий от Стивън Кинг, при това обработен, за да притежава изчерпателността на роман. Тук не четете просто сценично произведение. То е допълнено с много по-детайли описания на интериор и екстериор, отколкото в един истински сценарий. Така че няма да четете драми като в училище (знам, че за много хора това е плашещо дори повече от сцените на визуално насилие в същата тази книга). Кинг не прави това, защото не знае как се пише сценарий, а защото знае как се пише сценарий и  отделно е наясно как се пише роман. Все пак между двете има огромна разлика. Тук филмът "Бурята на века" трябва да "тече" в ума на читателя, както тече и на кино лентата. Затова всичко е много по-описателно, отколкото би било в един чист сценарий... От друга стана - това е Стивън Кинг. Когато той пише сценарий, всички други са много по-склонни да се съобразят, отколкото ако го прави някой друг.

За много сигурно е учудващо, но това си е напълно пълноценна книга - роман в нестандартен вид.

Линож... к'ви ги вършиш, бе, човек?

... а книгата е подходяща за тога гнусно лятно време, когато слънцето е твърде силно, вятърът - прекалено топъл и е толкова спарено, че направо не се трае.

... защото там е зима. Свежо, прохладно, мрачно и доста по-интересно отколкото в реалния живот на един обикновен човек. Най-малкото героите обитават идилично островче. Е... дотук с нещата, които ще ни се сторят атрактивни. Малко, скучно островче, рядко населено и пълно с най-обикновени еснафи, чиито живот се свежда в работа и спане... и някоя изневяра между другото. Нещо типично за Стивън Кинг. И така, докато авторът не реши да захлюпи внезапно по тенджера на главите им, за да бие по нея като по барабан... *Дан* - *дан* - *дан* (Не си представяйте тенекетата на Алеко, онова е смешно, това не е.)! Как да знаят откъде им е дошло? Ако си герой от книга и те е създал Стивън Кинг обикновено нещата не се стичат по онзи начин, по който си предполагал, че ще се стекат.

Подготвил им е Андре Линож. Един ужасен копелдак, носещ бурята със себе си - най-голямата снежна буря за века и малко истинско зло. В същото време тия дребни мравчици от о. Литъл Тол поработват в магазини и ресторанти, продават дрога и други треволяци, мърсуват с чужди жени, правят незаконни аборти, а се преструват на почтени... аха, всички те са малки гадчета, които Андре... може би ще смачка. Не, че не му допада нещо в тях. Нещо, което той отчаяно иска да намери след като е скитал векове по света. Свръхестествените му сили се нуждаят от още някой... Милият Линож иска да си намери заместник... все пак някой трябва да контролира цялото зло, което съществува.

Лошите обожават такива неща.

... така че ако си най-големият злодей и искаш незабелязано да си намериш някой, който те харесва дотолкова, че... ми, да стане по-голям злодей дори от теб... пускаш грандиозна буря на малък остров и си избираш някоя от местните. Що пък не? Ама дали те са съгласни и могат ли да попречат... Все тая. Ако си гадно копеле едва ли ще мислиш за това.


Още едно ревю: в Тъмния ъгъл

Мемоарите на Зевс - Морис Дрюон

Морис Дрюон е познат у нас с поредицата си за "Прокълнатите крале" на Франция, изпълнена с всякакви масонски конспирации, проклятия, дворцови интриги, войни, годежи по сметка, исторически повратности... и всички онези неща, за които читателите забравиха, че са били разглеждани от други творци освен Джордж Мартин... Много ми е говорено за "Прокълнатите крале", но никога съм се вълнувал от масонски конспирации и тамплиери, затова оставих Дрюон на заден план.

Преди месеци обаче много, много, много ми се прииска да прочета нещо свързано с митологията на гърците. Имах известни откъслечни спомени от детските си години. Бях прекарал част от лятото с "Древногръцки легенди и митове" на проф. Кун - четиво, с което почти всеки се е запознавал. Помнех и нещичко от трагедиите и поезията на гърците... и все пак ми се губеше много. Хванах Кун отново, но си казах, че е по-добре да опитам с нещо напълно ново и ми препоръчаха... Дрюон. Изобщо нямах представа за тази книга до този момент.

Не са ли точно историите за олимпийските богове и герои черешката на тортата в гръцката култура? И какво би направил един страстен техен любител ако иска да ги преразкаже? Шансът всичко да звучи плоско и изтъркано е много голям... стига да не е Дрюон. Той постъпва достатъчно нестандартно, за да жегне интереса на читателя.

"Мемоарите на Зевс" е автобиографията на фентъзи същество. Някой фен на Толкин сигурно би написал нещо подобно за Саурон или Гандалф. Зевс говори за себе си от първо лице, разказвайки за своя произход, раждането си, детските си години, младостта и зрялата си възраст, за десетки любовни авантюри и какво ли още не...

Първото което всеки би си казал... е... окей, де, поне аз си го казах - "Що за шантава идея?!" Авторът е описал многообразието от човешки характери с поведението на гръцките богове: трудолюбивият Хефест (упорит творец, който въпреки порокът си продължава напред), изкусителната Афродита (егоистична красавица), жестоката Хера (неудовлетворената от брака си съпруга), мълчаливият полусляп Хадес (мрачният богаташ, който няма защо да говори... постига всичко с търпение), буйният Арес (младеж, който обича да се перчи с големия си меч), мъдрата Темида (неутралната личност, която всеки иска да заобиколи) и разбира се... вездесъщият Зевс...

... който между другото е страшен пич и въобще не смята да спести нищо от биографията си.

Пълен със знания за света, преживял хиляди епохи, и божествени дни (20 000 земни години), Зевс ще ви разкаже всичко от времената на Хаос до Троянската война и дори отвъд това.

Но сигурно всичко това ви е вече известно... но Зевс иска да ви научи на нещо. Пишейки от негово име, Дрюон намесва редица житейски изводи. И повярвайте ми, може да се учи много от него.

Нима не е истина, че истинската любов е ковачница, в която двама тлеят, но и двама градят?

С разказът за всеки бог или герой, Дрюон ни дава по една поука.

"Мислите си, че делът на Хадес е печален. Важно е рано да се разпознае най-подходящото за специфичната ни природа. Онзи, който приема съдбата си е воден от боговете; онзи, който отказва, е влачен. Да вървиш изправен в полумрак е далеч за предпочитане, отколкото да куцукаш в светлината. Има съвършен начин да бъдеш обущар, както и отвратителен да бъдеш банкер, корифей или архонт."

Така де, не съжалявайте Хадес, че е принуден да живее на тъмно. Той просто е идеален за длъжността си. И му харесва :)

Дрюон е изчистил митовете от някои полуабсурдни ситуации, за които сте слушали.

Например, Зевс бил родил Атина. Веднъж върховният бог на гърците имал такива силни болки в главата, че поискал от Хефест да я разцепи с ковашкия си чук. От нея излязла Атина, все още недоносена. Зевс я пришил към бедрото си, докато поотраснала... толкова от истинските митове. Дрюон го е измислил прекрасно - Зевс е създател, той наистина "ражда" Атина в главата си... мислейки за нея докато люби конкубината си... хубавото е, че винаги са разказани и двата варианта по модела: "вие си мислите че..., ама всъщност..." Така че французинът е бил изключително находчив.

На мен ми беше приятно да си припомня гръцките митове пред погледа на най-важния им персонаж. Супер!

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?

И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.

Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.

Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.

Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.

Нощни приказки - Джон Конъли

Съвременните тинейджъри сигурно си мислят, че това е заглавие от поредицата "50 нюанса сиво"... обаче не е. Напоследък реших да си припомня някои от разказите в този страхотен сборник на Джон Конъли (ах, тия ирландци, все страхотии са им в главата).

Истинска загадка е как някои автори улавят толкова концентрирана есенцията на мрака, за да я влеят в произведенията. Като че ли това е най-силното в "Нощни приказки" - атмосферата, която прави тъмнината покрай теб по-пълна, а книгата - едно приятно малко нощно четиво. Малко въпреки своите 400 страници... та цялата книга се чете едва за нощ или две. Това зависи само колко от нея искате да прочетете наведнъж. Можете ли да устоите само ден, за да ѝ се насладите още една вечер? Да чакате с нетърпение да я разгърнете отново, докато мракът навън се сгъстява.

Ще можете да си припомните най-доброто от света на ужаса, да минете през много от етапите му на развитие, да се отдадете на слова, напомнящи ви на много други автори, които възхвалявате. "Демонът на Петинджър" - стара църква, под която се крие древно зло, надминаващо и най-големия космически страх във вселената. Къс разказ, сякаш написан от Лъвкрафт или някой от неговите учители, но с по-живо действие и напрегнатост, нагнетяваща всяка молекула в атмосферата. Но електрическият заряд продължава да набира енергия през всяка брънка от изкусно написания текст на Конъли - "Горският цар" е истински шедьовър на ужаса, който ще ви кара да погледнете със съмнение към прозореца, особено ако сте го разтворили. Детските страхове са любима тема на много писатели. Мрачните създания, които ги населяват - не по-малко отъпкана почва. Той е тук - Н. В. Царят на Гората, с гердан от човешки черепи, с корона от крехки кости на деца. И иска да ви вземе със себе си.

Твърде странно е. Прочетох тази книга преди години, а спомените ми са толкова пълни. Когато я препрочитам помня почти всичко от нея. Настръхвам само само като си помисля какво ще последва. Това изобщо не ми пречи. Зная какво ще се случи и именно от тази предизвестеност ме побиват тръпки, начинът, по който я представя Конъли, плаши. Това е достатъчно.

Пазете се от Горският цар! Фенарт! Източник.

Принуден съм да заговоря за "Пещта" - разказ изкаран сякаш от най-отвратителните ви кошмари, където ужасът идва без лице в нощта, за да ви стресне. Да, текстът стряска. Буквално. Това е най-брутално психопатския разказ от всички. В него няма гадости. Има психология, която ще изпие вашата. Казвате ми, че имате здрава психика? Не сте прочели това... всичките ви малки тайни ще излязат наяве. Почти като в "Шилигфордският хан" - там възмездието идва само, години след ужасната постъпка, която го поражда и е гадно, да тук вече е гадно и мистериозно като в криминална загадка. "Брачната постеля" е още нещо посветено на лудостта и различните ѝ вулгарно-брутални измерения, в която побъркан от скръб ненормалник е обсебен от тялото на мъртвата си годеница. Не искам да го видя  в киното, но ми се ще да чуя коментарите на зрителите.

Илюстрация към "Дълбоко тъмнозелено". Източник. Зелено блато,
което иска да ви погълне. 

Но няма да се напише нищо за книгата, ако не бъде споменат един от най-запомнящите се разкази в нея. Прелестната "Госпожица Фрум - вампир", с който Конъли печели наградата "Брам Стокър". Тя е омайна, тя е красива, тя облича екстравагантно и привлекателно, тя пие кръв... Заложен ли е вампиризмът в женската природа и защо мъжете не могат да му устоят? Мъжете са твърде отзивчиви в опитите си да се харесат на някоя жена.

Коварни жени? "Ъндърбърдските вещици" са от същата класа. Изкусителни магьоснички? Или просто налудничава секта? Няма как да знаем докато не разкрием убийството на местен жител. Малките градчета са много различни. Ако се разходиш по улиците на метрополиса, навсякъде блести неон, навсякъде щъкат хора. В глухата провинция нощите са по-тъмни.

И стигаме до налудничавото в "Цирк "Калибан", където ще разберете откъде се е пръкнал първия клоун на земята и как клоуните се раждат. Абсолютно безумие. Брилянтна идея, заради която никога не бих дръпнал големия червен нос на нито един палячо. Изключително находчива идея. Изключително зловеща. "Мастилената маймуна" пък е пряко вдъхновена от "Маймунската лапа" на Уилям Джейкъбс. Стар маймунски амолет може да ви направи гениален писател. Но е рисковано, много рисковано...

"Ноктюрно" е страховит разказ за призрак на дете, обитаващ прокълната къща, и новите ѝ обитатели. Класическа постановка и брилянтно изпълнение.

И това дори не е всичко...

Прочетете този сборник. Не се знае колко от него ще се счита за класическа литература след време.