Изтънчени миазми и зловония в Парфюмът на Патрик Зюскинд

Веднъж се запознах с крадец на колела. Няма да ви споменавам името му, защото то е твърде известно, пък и една тънка книжка написана в проза ми пречи. Ала мога да ви кажа всичко останало. Та запознах се с крадец на колела, който междувременно има проблеми с алкохола, занимава се с измами и още някои "по-интелигентни" престъпления. Извън тези си занимания обаче той е уважаван "обещаващ млад творец", "белег на новата интелигенция", "талант", който има купища почитателки повечето, от които готови да си легнат с него, стига да ги пожелае. Той има особена аура. Тя непрекъснато струи от него и не секва дори след като веднъж си го видял с потни, мръсни дрехи, вонящ на спирт и нарамил две прясно откраднати колела на гръб. Да, той беше точно този боклук, но продаваше и все още продава съмнителните си произведения с огромен успех. Живее на гърба на обществото с престъпленията си, но въпреки това всички го обожават, освен онези които завиждат на успехите му. Вероятно дори те го боготворят, но се срамуват да признаят.

Той е някъде там. Да, плът и кръв е и вие го обичате, но не знаете нищо за тайния му живот.

На какво се дължи тази харизма? Този неестествен аромат на обожание, който някои излъчват, омагьосвайки всички около себе си?

Тук имаме една тънка немска книжка, която е претърпяла четири издания на български език. Това, драги мои, е истинско изключение за нашето книгоиздаване, което можем да оправдаем единствено с огромен успех сред нашите читатели. Върху всички тези томове посветени на отвратителните зловония и прелестните аромани в нашето общество имаме изрисувана по една прекрасна червенокоса девойка, омаяна в сън, сякаш тя самата е полъх на парфюм.

Сред дългите изречения, обсипани с много прилагателни, изброявания и необичайни за обикновения език думи, сред тежкия, но увлекателен изказ, сред редовете на тази така типична за немската литература творба (тя направо крещи, че  е писана от германски автор) се спотайва младият Жан-Батист Грьонуй, роден в първата половина на XVIII в. във Франция и надарен с особен талант. Той умее да подуши всичко от прелестните цветя до развалена храна, от въздуха около него до водата, от камък в градината до свеж девичи дъх, чиято притежателка се намира на левги разстояние. Грьонуй е призван за парфюмерист, един от ония гении, благодарение на които науката достига своя златен век. Той свиква дотолкова с миризмите от дете, че за него става по-привично да използва носа си като ориентир, вместо очите. Той може да потъне в мрака на подземна изба и да открие бутилката която търси по сорт и реколта само осланяйки се на своето обоняние.

Кутията от филма по книгата.

... но в същото време той - Грьонуй е едно долно същество. Той не е човек, а скот. Гений, но и животно, което се осланя на носа си като див звяр. Другите сетива за него се намират на заден план. Той мисли чрез носа си, а един човек, който разчита само на това низше сетиво не може да бъде одухотворен. Зюскинд прилага обратна психология към своя герой. Авторът не придава човешки качества на животно или предмет, а вместо това превръща човек в животно. Жан-Батист сякаш е лишен от мисли. Той просто действа, тласкан от нагона на миризмите, определящ жизнените му необходимости. Това е човекът с малко "ч", който се изражда от самата си поява на белия свят щом е обграден с твърде много плът и тлен и твърде малко дух. Той не може да разбере какво е "справедливост", "обич", "мисъл", "Бог", "душа", не може да разпознае нищо безплътно, защото няма как да го подуши. Противното е присъщо за хората, но много от нас, също като Грьонуй не познават истинското значение на тези думи. Светът напоследък ражда прекалено много такива същества - човеци, които не са хора. Две трети от света са онези, които следват Жан-Батист Грьонуй, без да го познават. Може би защото е литературен герой и няма как да го подушат.

Сред миазмите на бавно течащото действие в романа се разгръща кратката история на един живот. Тя протича толкова мудно и с такова сладкодумие, че сякаш е полъх на някаква миризма. Една съвсем тънка миризма.

Грьонуй от грозен младеж ще стане невзрачен, незабележим за никого гений на парфюмерийното изкуство, който ще бълва шедьовър след шедьовър без името дори да достигне ушите на отвратителното консуматорско общество благодарение, на което се изхранва. Но и той е подготвил една изненада...

... едно велико творение, чрез което чудовището възнамерява да се превърне в човек. Или поне да си надене човешка кожа на гърба. Той иска да създаде парфюм на обичта. На онази харизма, която ни кара да обожествяваме и величаем като общество всякакви луди, престъпни елементи, мошеници, пошли и грозни индивиди. Всичката онази измет, която въпреки истинската си същност достига висините на човешкото общество.

Въпреки, че някои изтъкват невероятна дълбочина на повествованието, което Зюскинд насища с философия, основния мотив на романа винаги се свежда до една основна идея - историята за гнилия орех, който изглежда добре отвън, но иначе не става за ядене. Как се приема един човек ако гние черупката му и как ако изгнила е само душата му. Колкото и да е добър в това Зюскинд не можете да откриете в книгата многопластовите идеи на автори като Балзак, Достоевки, Гогол и пр. класици. Авторът на "Парфюмът" остава много зад тях. А поуката за гнилите орехи винаги ще бъде актуална и вероятно ще стане обект на още хиляди произведения, защото има хиляди хора, които... да кажем, се прехранват с кражби на колела и нелегално разпространение на метилов алкохол, а извън това се занимават с безпаметни пиянски оргии, но междувременно са "обещаващи млади творци". Въпреки всички опити някои да ни напомни за истинската същност на тези индивиди ние така и не се уверихме напълно в правотата на прочутата народна поговорка. Живеем в свят където много от гнилите хора са силни и обичани, а ядливите - хвърлени в боклука. В този смисъл гротеската, която Зюскинд влага във всички описания е твърде уместна, защото целият свят е просто една гротеска. Безсмислие. 

Карта на пътуванията на главния герой. Източник.

В човешките общества малкото хора, които стават "за ядене", които могат да бъдат "погълнати", за да се извлекат полезните им свойства, да се "абсорбира" положителното от тях биват отхвърляни. "Ти си това, което ядеш". Когато Грьонуй искаше да бъде човек, да се учи, да дарява красота, той остана незабелязан, неизвестен, а бе себе си. От престарелите комати, с които се храни, обществото на хората винаги изрязва здравото, изрязва дори коравото и гълта мухала с наслада. Човеците са отвратителни, а най-ужасни сред тях са ония чудовища, от които те сами създават. Също като създанието на д-р Франкенщайн те мразят своя единствен родител - обществото, но и не могат без него. Те искат да го убият от омраза, но и го обичат толкова много, че биха погинали заедно с него.

Най-ужасно остава онова чудовище, което се спотайва зад маска на човек.

Единственият грях на Зюскинд е, че избира да постави сюжета в миналото. Така читателите му отново ще решат, че това не важи за тях, че предците им са били по-глупави и са допуснали съответните грешки, които няма как да състоят днес. Че Грьонуй няма как да съществува сега. Авторът също пропагандира някои от ония пороци, които сам Грьонуй притежава без да осъзната. Героите са абсурдни, което е похват за гротеската, но според мен романът щеше да е в пъти по-въздействащ на сетивата и психиката, а и щеше да предаде много по-ефективно посланието си, ако действието се развиваше в съвременния свят. Вместо това авторът за пореден път осмива като по-глупави хората преди него или поне така изглежда. Така и един писател не разбра, че всички онези човеци от предни епохи не са по-различни от днешните.

Романът има изцяло линеен сюжет, което не е отрицателна черта и може да ви вдъхне надежда ако не можете да измислите заплетени линии на някое собствено произведение, стига това да ви притеснява - все пак "Парфюмът" е доста успешна книга. Финалът изглежда почти абсурден. Тъй като с методите на реализма той не би могъл да се постигне без да звучи странен, Зюскинд е прибягнал до последната надежда на всеки писател - deus ex machina. Това прави нещата внезапни, прекалено невероятни и неестествени, което изглежда неуместно спрямо почти реалистичния сюжет до този момент. Фантастичното начало става прекомерно силно.

Книгата може да се прочете безплатно тук.