"Мъже без жени" - Ърнест Хемингуей

Словоядец се завръща и смята да описва книги! ДА! Доста книги прочетох в последно време, но все не ги описвах. Трябва се върна към стария си ритъм. Започвам с нещо кратко, макар че за него може да се говори много.

Да... "Мъже без жени". Сборник на Хемингуей, който е изключително разнообразен в темите на произведенията и стила на повествованието, дори дължината на разказите.

Произведенията са обединени от един общ нюанс - "Мъже без жени", както казва заглавието. Но именно, това не е тема, а нюанс. За много от разказите "мотото" на корицата не е тема, не е движеща сила. Така че, не... няма стари ергени, няма млади красиви девици, които някой се готви да поквари, няма пияни мъжаги, които се чувстват щастливи без жени около себе си, нито такива, които скърбят за любимите си. Имаме 14 разказа, които са твърде разнообразни като идея и тема, а "нюансът" за взаимоотношенията мъж-жена се появява мимолетно и сякаш ги изпълва с живот. Сякаш е щрих, който кара "паното" да "заговори".

От една страна са напълно "конвенционалните" разкази на автора, които няма да ви изненадат с нищо особено откъм идея и стил. Тук е мястото на "Непобеденият", чиито топос ни отвежда на едно от любимите места на Хемингуей - испанска корида и опитите на един престарял матадор да се почувства отново като звезда на арената, да ни докаже, че не е толкова стар, колкото изглежда. Кое носи младостта? Духът или тялото? Симбиозата между двете? Авторът си има своя логика за тия неща.

Специфичният стил на Хемингуей обаче се показва с целия си блясък пред нас в останалите разкази - ония, които не са "конвенционални", ония, които са изпълнени с експерименти.

Ооооолеее!

В тях авторът сам се дистанцира от повествованието и остава много по-голяма поле за изява на героите. Генерализира речта им. Избягва своите думи. Той не просто ни спестява своята оценка за тях, а дори почти премахва описанията на действията им. Остава ни пряката реч. Благодарение на нея си изграждаме идея какво изобщо се случва. Понякога всичко е толкова откъслечно, че изобщо няма начин да разберете какво точно става. Можете само да гадаете. Като в "Хълмове като бели слонове". Критиката от доста време умува какъв точно е бил замисъла на Хемингуей. И въпреки това... въпреки че не разбирате какво се случва, разговорът между двамата главни герои е въздействащ. Авторът умее да твори емоция. В тези моменти авторът е премахнал всичко излишно (по свое усмотрение). Читателят сам довършва изреченията и замислите му. Те никога не са изказани пряко. Така прозата изпозлва някои изразни средства от поезията.

Героите на Хемингуей в голямата си част са обикновени хора: войници в чужда страна, бъдещи майки, старци, селяни от Алпите. Разказите разглеждат обикновени житейски проблеми, но им придават легендарна осанка. Дори, когато идеята не е уникална, изказът я кара да изглежда необикновена. Той е красив като стих в проза (без да е стих в проза наистина).

Авторът залага много и на експресията. Никъде тя не е патетична. Тя също е прикрита и прозира в речта и действията на героите.

Най-много харесах разказите, в които нещата са по-балансирани: нито са твърде конвенционални, нито твърде експериментални. При тях авторовата идея и много по-доловима, а действието и сюжета - по-ясни. Като "Десет индианци", който обяснява поривите на първата любов, или "В чужда страна" - колко дребни и незначителни се оказват обикновените хора, хвърлени във вихъра на войната. "Канарче за подарък" разглежда "националността" на брака и любовта, прикритото лицемерие и благородната лъжа. "Алпийска идилия" и "Когато заспивам" сигурно притежават най-силната експресия в книгата. Всъщност са толкова силни, че ми е трудно да говоря за тях.

С други думи, книгата е интересна и разнообразна. Струва си да бъде прочетена дори само като нещо ново и непознато, като литературен експеримент.

Играчът на рулетка - Ф. М. Достоевски

"Играчът на рулетка" е книга, която прочетох преди... година... поне година и която никога не описах тук. Всъщност това често се случва с мен. Обичам прочетеното да ми отлежи в главата, но тук прекалих.

Надявам се, че все пак това кратко описание, което вадя от нафталина ще се окаже полезно на някой, който се колебае дали да прочете тази тънка, тънка книжка.

Великият руски дворянин Достоевски съвсем не е имал лесен живот. Освен, че си е имал проблеми с властта, а също и с пиенето, го е мъчил още един много задълбочен порок, една страст, която е можела да погълне душата му - комарът.

Авторът е обожавал рулетката и картите. Веднъж му потрябвали пари и сключил договор с издателство за нов роман. Продал го "на зелено", както се изразяват издателите днес, т.е. без още да го е написал. Достоевски си взел аванса и първата му работа била да отиде в игралния дом (така са викали на казината, когато още сме имали български думи в езика си) и прекарал там няколко месеца, като се връщал в хотела си само за да подремне. Хранел се оскъдно, преживявавал трескаво залозите си и бил обхванат от пълно хазартно умопомрачение. В един момент, само около месец преди крайния срок на договора, авторът се досетил, че има да пише роман... ами сега, какво да измисли?

И така се родил "Игрок". Един кратък роман, но пък страхотен. Всъщност това ми е любимата книга на Достоевски, която съм чел, и може би едно най-любимите изобщо. Авторът просто решил да разкаже част от собствените си преживявания.

Някъде там - в немския курорт Рулетенбург младият учител Алексей Иванович ще преоткрие истинското си аз. Ще разбере, че притежава душа, която се различава от тази на останалите - душа на комарджия. На играч. Или може би...

... може би във всеки се крие малко от тази същност. Може би това е исконно присъщо за хората.

Сцена от операта по романа.

Достоевски набляга на психологизма в тази книга. Това е обичайно за него. За да покажеш вътрешното аз на един герой възможно най-пълно, трябва да го оставиш да говори от първо лице, да покажеш страстите му и да разкриеш чувствата му. Мислите на Алексей са противоречиви. От невзрачен и неизвестен учител на децата на Генерала, от отхвърлен таен обожател на знатната Полина, той изплува изпод пластовете самота, под които се спотайва, за да се превърне в нещо значимо. Или поне така решава той.

Една малка монета се поти в дланта ти. Отчаяно се нуждаеш от пари, за да впечатлиш момичето на живота ти. Какво ще направиш ако си на мястото на Алексей? Щеше ли да го направиш? Щеше ли да сключиш тази сделка с Лукавия? Да се изкушиш, да разсипеш онова скапано казино и да нямаш къде да натъпчеш пачките? Да се почувстваш най-великия човек на земята!

Какво ще стане ако се отдадеш на това желание? Ще останеш ли богат завинаги или славата е преходна? Ще спечелиш ли жената, която обичаш или ще се хвърлиш в първата съмнителна любовна авантюра, която ти се изпречи?

Ще издържиш ли срещата със съвестта си накрая независимо от последствията?

Как ще постъпиш ти на мястото на Алексей ако всичко това ти се изпречи на пътя? Ако трябва да направиш тези избори.

Достоесвски ни представя "хазартния тип". Човекът, който няма шанс за други приключения освен тези в игралната зала.

Знаменитата сцена от кулминацията на романа, пресъздадена в операта.

Треската на играча е пресъздадена феноменално добре. Читателят може да я усети у себе си толкова силно, че му се иска да отиде в най-близкото казино и да го разсипе. Да вземе всичко за себе си във вихъра на играта. Това почувствах и аз, а никога не съм стъпвал на подобно място. Никога дори не съм се вълнувал от подобни игри на късмета.

Руснаците и другите е втората голяма тема в книгата. В Рулетенбург Алексей ще срещне сластна французойка, сприхав немски благородник, полски тарикати, евреин лихвар, срамежлив англичанин и какви ли още не други герои. Страстта на славяните към лесното забогатяване, към дейния, изпълнен с диви приключения живот е изведена на преден план. Познаваме ги славяните. Знаем, че е вярно. Такива са.

Ако срешнете някога човек като Алексей, поговорете с него. Той има нужда от това. Прочетете тази книга, за да разберете защо.

Романът е включен и в двете многотомни издания на Достоевски.

Убийство в Ориент Експрес - Агата Кристи

Не допускайте моята грешка да търся логика от реалността в художествено заглавие. Убива интереса от четенето.

Когато си се занимавал с кириминалистика, независимо дали на професионално или научно ниво, книгите на Кристи са като судоку, в което подреждането на пъзела, ти носи името на убиеца... почти като в истинското разследване. За разлика от него обаче, тук на помощ ти идва и психиката на авторката - тя не иска да разкриеш убиеца до края, за да не изгубиш интерес. Дейм Агата действа също като... азбучен убиец. Оставя след себе си малки подсказки кой е истинският извършител. Често не ви трябва много от пъзела, за да си съставите крайно мнение.

Всъщност, за запознатите с методиката на българската криминалистика е по-лесно. Тук още се работи, както са го правили през 30-те години на XX в. Поаро действа като наш разследващ полицай. Дори допуска същите грешки в разследването благодарение, на които понякога извършителите се измъкват: събира веществените доказателства след гласните, не провежда претърсването и изземането като неотложно следствено действие, което дава възможност на извършителите да предприемат действия по укриването или унищожаването на важни доказателства, ах... не води и протокол, използва деструктивни методи за изследване на доказателство без предварително фиксиране, което е абсолютно задължително в тези случаи. Всичко това вмятам на шега, разбира се. Това е художествена литература. Не можем да искаме всичко от Поаро. В истинския свят престъпниците и разследващите са много по различни и целият блясък в литературата, е всъщност ровене из клоаката на обществото. А участваш ли в нещо такова, не можеш да не остане оцапан, дори да си се включил с добри намерения.

Сюжетът ползва онзи любим "енджин" за класическите автори на криминалета: тясно затворено пространство, убит човек и един куп вероятни виновници. Ориент Експрес е заседнал сред снеговете. Господин Рачет лежи прободен дванадесет пъти с нож в купето си. Разсъдливият Еркюл Поаро, който случайно се оказва в същия влак, тръгва по следите на неизвестния касапин... или касапи.

Стаята, която Агата Кристи е наела при посещението си в Истанбул. Източник.

И все едно отварям някое ръководство за следователи или пък учебника на проф. Цеко Цеков... Първо правим оглед на местопроизшествието, събираме доказателствата, вещото лице прави оглед на трупа, изготвя експертиза, събираме гласни доказателства, претърсваме, изземаме още доказателства, съставяме версии, прилагайки методиката за разследване на определеното престъпление и хоп... стигаме до извършителя. Звучи странно, но точно така се прави на практика, Като решаване на уравнение е.

Всъщност, повечето хора сигурно ще си помислят, че Поаро е в затруднено положение и разгадава случая само благодарение на уникалните си способности. Истината е съвсем различна...

... ситуацията е твърде благоприятна. Експресът е затънал в снега и не може да помръдне. Извършителят няма къде да избяга. Пътниците са ограничен брой, затворено общество, убиецът без съмнение е един от тях. Това стеснява кръгът на заподозрените. Доказателствата също ще бъдат унищожени или прикрити много по трудно...

... уникалната загадка е всъщност много по-лека за разрешаване дори от обикновено пиянско сбиване край някоя канавка, но много по-важен е начинът, по който авторката я представя, а той е впечатляващ и включва пъстра плетеница от доказателствен материал. И това си е най-интересното - начинът, по който авторката работи с него и всички онези неочаквани обрати в значението на всяко отделно доказателство.

Но стига... не мога да избягам от реалността и всички онези случаи, които съм виждал на практика. За художествената литература сюжетът е повече от впечатляващ и ако психологията на персонажите бе по-задълбочена, щеше да ни предостави интересно изследване.

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

Алхимикът - Бен Джонсън

Алей, хоп!

Влиза Слави

СЛАВИ
Преди да ви представя още нещо в проза,
кажете ми, не е ли време за комедия една?
Написана преди четири века е още тя за нас
напълно актуална. Подготвил вам съм два
сценични текста, написани от Джонсън, Бен
и още някой по-съвременен...

Ямбът не е много последователен, но какво да го правиш :) Да изкарам цялото ревю така, щеше да е феноменално, но и доста снобарско... почти колкото да четеш на два езика толкова стара ренесансова пиеса. Макар и непозната при нас, комедията "Алхимикът" е една от малкото драми от епохата на Тюдорите, които все още се играят на сцена (тук не броим Шекспир). След като се запознах внимателно с нея, смея да кажа, че трябва да съжаляваме, защото това не важе за България. Имаме артисти, които могат да я изкарат доста добре, стига текстът да се осъвременни тук-там.

На всичкото отгоре имаме много примери от реалната действителност, които да послужат като вдъхновение...

... и тъй шайка находчиви мошеници в Лондон се възползват от лекомислието на съгражданите си. Искате да превърнете всичкия метал у дома в злато? Няма проблем, попитайте кварталния алхимик как стават нещата. Изпитвате болки в ставите? Спокойно, лечителят от съседната улица може да ви забърка отвара от машинно масло и ръждиви пирони. Ако пък ще започвате частен бизнес, може да се допитате до местния астролог за съвет. Така ще знаете какво име да сложите на магазина си и как да разположите мебелите в него - нещо като фън шуй. Зависи колко сте доверчив. Винаги има по-далеч. Може пред вас да се яви самата кралица на феите, за да ви направи свой племенник, което гарантира вечно богатство.

... "Бандата на Оушън"? "Непобедимите"? "Фантастичната четворка"? Не! Това са Блъф - алхимикът, Доли Общата - проститутка, Злъч - комарджия, Фалш - какво ли не. Един твърде класен отбор мошеници, които печелят много пари с малко усилия, взирайки се в кристали, обещавайки богатсво, превръщайки въглени в злато.

Изданието на Народна култура, съдържащото
българския превод на произведението.

Между веселите епизодични случки, рицарят сър Мамон опитва да намери философския камък, но впоследствие разбира, че някой иска да го изиграе. И той решава да изхитри хитреците...

Шарлатанството е най-древната професия на света.

Какво обаче прави най-голямо впечатление? Не е живият бял стих, звучащ почти винаги естествено. Нито забавният сюжет. А... всички онези дребни шегички, които звучат твърде съвременни. Огромно достойнство на българския превод от гениалния проф. Александър Шурбанов е съхраняването на автентичността им. Всички остроумни перверзии и дебелашки подмятания са пресъздадени на родния ни език без преиначавания. Понякога хората се чудят защо някогашните автори са били толкова благоприлично поетични. Тей пък да не са пускали по някоя и друга мръсна дума в текстовете си просто за автентичност на диалозите. Пуска ли са. Амах. Много от българските преводи на класически автори са умишлено цензурирани, премахвайки това специфично качество на текства. Да, това прави нещата по... по-такива, каквито си ги представяме. Ние не бихме приели Шекспир да говори мръсотии и да използва вулгаризми, макар че понякога го прави. Това вродено желане за литературна хрисимост у нашия читател принуждава някои от преводачите ни да действат така.

Изобщо няма да сбъркате ако се доверите на проф. Шурбанов в случай, че не не искате да четете комедията на Джонсън в оригинал.

Шекспир е казал, че светлината се вижда само в мрак. "Алхимикът" на Джонсън е точно това - истинска свежест. Възхитен съм и от нравствените философски попадения на драматурга:

"добрият ум и младата жена -
те възрастта разтягат с леснина."


До нови срещи господа и дами,
че не след дълго аз, ще ви покажа
пак произведение едно, направено
за сцена, но с тип съвсем различен,
и творец за поколенията много личен...

Юпи! Хореят се получи :)

Излиза.

Цената на живота на Шагренова кожа от Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.

Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.

Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.

Викториански страхотии в Призрак по избор на Артър Конан Дойл

Сър Артър Конан Дойл е известен предимно с историите за Шерлок Холмс. Това важи особено за България и цяла Източна Европа, тъй като ужасът е бил низвергнат от социалистическата критика. "Жанрът" е бил считан за вулгаризация на готиката и по-низш като литература. Според официалната доктрина: "След "Франкенщайн или новият Прометей" на Мери Шели "готическият роман" се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повторят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите "занаятчии", които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. (...) Разбира се, художествените открития на "готиците" ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото." (Цанков, Г. - "Следи от копитата на дявола", В: "Готически романи", Нар. култура, С. 1986, с. 32) Това отвратително, обидно и дълбоко погрешно мнение, което е резултат не толкова от познаването на класическия хорър, а на официалната политическа доктрина, е било господстваващо в продължение на 45 години сред критиката и все още обладава умовете на мнозина. Дори се е считало, че ужасите предизвикват нервни болести, психически проблеми и подтикват към извършване на престъпления. Нещата се затоплят едва към края на режима, но от печат излизат само някои по-безобидни истории.

Сега издателите от време на време пускат по нещо от цялото онова огромно сладководно море, което не сме изпили - хилядите класически истории на ужаса, неиздадени никога на български език. Но стига толкова с този мой лекционен курс.

Бързам да ви кажа, че сборничето с разкази "Призрак по избор" има амбициозната цел да събере всички "свръхестествени" (издателите ни все още се боят от думата "ужас") истории на д-р Дойл. Книжката се базира на ето това англоезично издание, но за разлика от него включва само 10 от 18 разказа и по тази причина е негов съкратен вариант. Разбира се, прочутият шотландец (а не "ирландец", както по някаква причина пише в епилога на книгата) има още много къси произведения за духове, таласъми, върколаци и какви ли не мрачни същества, които не са включени в нито една от двете книги, за които стана дума.

Не е нужно да викате истински призраци. Може просто да прочетете книга като тази :)

Подбраното в сборника, с малки изключения, не е съвсем онова, което бихте нарекли "пълнокръвни" разкази. Това са десет прекрасни истории за привидения, прокълнати предмети и псевдонаука, които бихте си разказвали някоя вечер, когато токът е спрял. Вярно, случва се все по-рядко в наши дни, но... е можете да угасите лампата или да отидете на палатка в гората. Историите доста приличат като вид и усещане на онези в "Нови хиляда и една нощ" на Р. Л. Стивънсън и ужасите на Уошингтън Ървинг. В тях пътуването е по-важно от финала. По тази причина напомнят и на писаното от Х. Ф. Лъвкрафт. Някои от сюжетите тук са загатнати в творчеството на последния, което е типично за него. Той обикновено взима идеи от своите литературни кумири и ги развива по своему.

Основните теми са типични за свръхестествения ужас от края на XIX в.: псевдонауки, хипноза, привидения и сенки, древни предмети с особена сила и значение

... и мрачни легенди.

... като тази за "Кафявата ръка", която сър Артър Конан Дойл е научил от свои колеги, практикували медицина в Индия. В нея престарял английски лекар ампутирал китката на млад индиец, който обаче се споминал скоро след операцията... и решил да поиска ръката си обратно. Звучи интригуващо, нали? Същото може да се каже за "Насилникът от Брокас Корт", където при пълнолуние край малка пътна отсечка се подвизава мистериозен мъж, който предизвиква странстващи пътници на боксови двубои. Опасната тайна, която се крие зад грозноватото му лице е пропита с кръв, бой и безбройни победи. Дали изобщо има някой, който може да му се опълчи?

Много от героите на д-р Дойл са лекари също като него. Авторът обича да използва реалии и... не-съвсем-реалии, с които е добре запознат. По тази причина не е пропуснал една от любимите си теми - спиритуализмът. През XIX в. призоваването на духове е било широко разпространено забавление, на което са се отдавали хиляди, а може би и милиони, подпийнали компании и други, запленени от всякакви любопитни истории за отвъдното. "Игра с огъня" налива масло именно в тази тема. Френски медиум гостува при свои приятели в Англия и заедно с тях ще си направи опасен спиритуалистичен експеримент, който ще хвърли всички в пълен потрес.

Сър Артър Конан Дойл е събирал снимки, които доказват съществуването
 на привидения. Тази е една от тях. Източник (вж. там за още).

В "Фиаското в Лос Амигос" Дойл ни разказва за една интересна псевдонаучна теория. Намесени са осъден на смърт престъпник, електрически стол, най-мощната електроцентрала на света и... тайната на неуязвимостта. Мощното развитие на науката през XIX в. е размило границите между разпространените фолклорни вярвания и рационалното. Преходът между двете е твърде рязък и това кара много викториански автори да ги преплитат в произведенията си.

Два от разказите не са толкова страшни, колкото хумористични. "Големият експеримент в Кайнплац" на пръв поглед изглежда на изтъркан комедиен холивудски сюжет, но ви уверявам, че когато е писан, това съвсем не е било така. Срещаме се с първообраза на една камара произведения на киното и литературата, в които странни експерименти или стечения на обстоятелствата ще ви накарат да се събудите в чуждо тяло... и да си мислите какво ли върши в същото време вашето. Като агностик сър Артър е вярвал в съществуването на свръхестествени сили, но е считал, че те не могат да бъдат обяснени с човешкото познания и вероятно този негов възглед е родил споменатия сюжет.

Титулният разказ "Призрак по избор" разглежда по смешен начин темата за новобогаташите. Като всеки истински английски патриот, Дойл се прекланя пред божественото право на благородните фамилии да държат властта в свои ръце. Тук един забогатял гражданин се опитва да уреди живота по аристократичному и да заприлича на ърл или пък маркиз. Е, да си купиш замък и пищно обзавеждане е лесно, можеш да платиш на някой да ти нарисува герб и фалшиви портрети на предците ти от времената на Вилхелм Завоевателя до наши дни, дори ще има кой да ти съчини родова история за пари, но... ами какво правим с фамилния призрак?! Всеки благородник има призрак в имението си! Дойл е непоклатим в мнението си: кръвта вода не става. Селянинът ще си остане такъв, той не би могъл да бъде аристократ и няма как да си купи истинска история, с каквато разполага един благородник.

Кадър от филма Мумията (1932), който до началото на двехилядните става първообраз
 на десетки други холивудски продукции. Източник.

Сър Артър Конан Дойл е бил запален по египтологията. Именно по тази причина се увлича в разкази като интересната и трагична любовна история в "Пръстенът на Тот", която, заедно с още няколко негови разказа, е послужила като основа на класическия филм "Мумията" от 1932 г. (авторските права са сдали багажа, заповядайте). Дойл е създател дори на тази известна поредица, а не просто на "Джурасик парк" (чрез "Изгубеният свят") и "Шерлок Холмс". Но, не, това не е просто изтърканата тема за оживяващата мумия. Нищо подобно. Тя е само дребен елемент, който е загатнат в цялостното пано на повествованието, възкресяващо цял Древен Египет в рамките на двадесеттина страници. 

Невероятните истории за прокълнати старини са повече от една. "Сребърната брадвичка" е разказ за огромна колекция от антики, една изчезнала сребърна брадва и безжалостен убиец, който извършва престъпленията си без всякакъв мотив.

В сборника са включени и два разказа изпълнени с намеци за садо-мазо, връзване и камшици. "Хоръристи"... к'во да ги прайш. Все такива неща са им в главата. "Джон Барингтън Каулс" е може би най-доброто произведение. Едноименният герой е обсебен от жена, която има пълна власт над мъжете около себе си... буквално... Има ли нужда ви казвам у кого ще е вината, ако един от двамата мистериозно... изчезне, се поболее, изпадне в нервен срив? Нашата привлекателна героиня е енигма, изпълнена с ярост и страст. Тя забелязва всичко и обича да наказва онези, които са в нейна власт, за прегрешенията им. Е... кой знае, камшичните удари може би са по-сладки, когато ги получаваш от жена, облечена в семпла черна рокля, покриваща снежнобялото ѝ тяло като змийска кожа..., а може би не :) Разказът е повлиял Х. Ф. Лъвкрафт да напише "Нещото на прага", както и още няколко други писатели.

Сър Артър Конан Дойл (1856-1930) като доброволец във
Втората англо-бурска война (1899-1902). Източник.

В "Кожената фуния" се разкрива тайната на старинен предмет с неизвестно предназначение. Тя ни отвежда към ужасите на средновековните мъчения за изтръгване на самопризнания и екзекуции. Този разказ също ми допадна много, заради интригуващата мистерия, която се разплете пред очите ми.

И накрая, любимият ми цитат от книгата е "Брюнетките трябва да се редуват с блондинки". Е, разбира се, авторът го е казал в напълно различен контекст, а извадено от него това изречение пробужда същото недоразумение, което изникна в главата ви като го прочетохте. :)

Майтапът на страна, книгата е добра.

Материализъм срещу идеализъм в Морският вълк на Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.

Впечатляващ вариант за корица. Източник.

Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?

Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.

"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)

Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.

Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.

По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.

Човекът-вампир или Герой на нашето време от Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми се, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.

Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?

"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.

Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).

"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

Ирония на ленинизма в Дванадесетте стола на Илф и Петров

Гаврила чете за столове дванайсет,

Гаврила книгата прочете...

- из "Гаврилиада"

Хумористичната литература винаги ми е убягвала... не била достатъчно задълбочена, нямала интересен стил, смехът всъщност липсвал...

... а иначе имам някакво чувство за хумор. 

... оказа се, че е било така защото съм чел предимно западни хумористи, които са твърде далеч от предпочитанията ми. Падам си по истински български хумор. Не обаче по онзи гнусен балканизъм, който се развива в днешното ни изкуство, а по тънките и добродушни литературни забавления. Говоря за онзи смях, който българите обичаха преди да деградират до нивото на средния жител от Балканите. Този хумор отдавна не съществува, а вероятно и повечето не го предпочитат. Друго си е пошлото, просташкото, циничното, нихилизма...

"Дванадесетте стола" ми показват една друга страна на хумористичната литература, за която голяма част от българските читатели отдавна са забравили, че съществува. А изглежда тя може да бъде съчетана с дълбока вътрешна идея и да притежава наистина забавен сюжет, свързващ твърде любопитни сцени, които макар и абсурдни, изглеждат реалистични... Всяка една глупост в романа може би се е състояла наистина.

За разлика от изключително популярния в днешно време Удхаус, в заплетените приключения бившия предводител на дворянството Иполит Матвеевич "Писанчо" Воробянинов и неговият спътник - великия комбинатор Остап Бендер, "има някаква система". Смехът не е самоцел, той е оръжие, което освен, че разтегля усмивки по лицето ви, може и да предизвика мисли. Да ви насочи към определено мнение. Да ви разкрие дълбоките идеи, залегнали в авторовата мисъл.

Макар и хумористичен, романът няма да развали впечатлението ви за тоталната сериозност на руската литература и вниманието ѝ към детайла, което често стига до маниакалност.

Книгата сигурно е трудно разбираема ако не се познава социалния и културен контекст на времето, до което се отнася. Не знам как е постигнала успехът си извън рамките на бившите социалистически републики, но той е факт. На Запад романът е доста познат и уважаван. Предполагам, че там интересът е насочен към различните идиотски ситуации, в които изпадат героите и не толкова към детайлите, описващи съветското общество.

Статуя на великия комбинатор Остап Сюлейман-Берта-Мария Бендер - бей.

... та годината е 1927. Изминало е десетилетие от Болшевишката революция в Русия. Авторите ни представят едно странно общество, родено от червената чума. Времето е твърде особено. Страната е преживяла световна война, революция, национализация. Обикновеният човек е хвърлен от един слой на бурята в друг, подмятан от вълните. Колелото на историята е било смазано с кръв и е отвело всички оцелели в напълно различна епоха. Хаосът в обществото, пригодено да съществува в една съвсем различна обстановка, е неизбежен.

Тези първи десет години след "Революцията" в Русия, твърде много приличат на 90те в България: държавнически хаос, обществена анархия, масова параноя от политически репресии, съмнителни начини за изкарване на пари, морален крах, шествие на глупостта. За щастие това време в Русия е отминало. Отминало е и при нас. Това десетилетие на идиотията е данъка, което обществото плаща за моралните си прегрешения. 

Целият този държавнически абсурд поставя единицата в странни ситуации. Обикновените хора не са виновни, че се оказват принудени от обстоятелствата да действат странно.

... познавайки всички тези абсурди, които се наблюдаваха в българската действителност, до към края на 90те години, заемам радикалната позиция, че всичко в този роман изглежда твърде реално.

Двамата ни главни герои се впускат в един куп лудории, за да намерят брилянтите на някогашната дворянка мадам Петухова, които тя е успяла да скрие под тапицерията на един от столовите в гостната си по време на "Революцията". Разбира се, мебелите са национализирани и в неизвестност.

Един от смешните лозунги в книгата, който звучи твърде реален за отминалите времена.

И така, "господа съдебни заседатели, ледът се пука"! Столовете изкачат малко по малко, а в един от тях се крие несметно богатство.

"Дванадесетте стола" е литературен музей на комунизма. Или по-точно на прехода от нормалното общество към тази антиутопия. Първото ѝ издание на български е от 1937 г. и ако повече хора бяха размишлявали над подобни книги по-усърдно, може би червената чума нямаше никога да ни залее в исторически познатите ни мащаби.

Романът разглежда всички нива на съветското общество от онова време. Силно е иронизирана Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин и странните му възгледи за правото като например декриминализацията на измамата (поради, което симпатични мошеници като Остап Бендер вилнеят из страната) и извънсъдебният развод с напъждане.

Идиотските промени в законодателството се размиват в море от кухи и смехотворни комунистически лозунги, новите имена на улиците, партийни оргии в чест на идеологически празници, манипулирана журналистика, опашките за продукти от първа необходимост, честите подмятания за разликите с царските времена. Тъгата по тях никъде не е изразена пряко, но е очевидна. Говори се за някогашната по-качествена продукция, по-охолен живот, липса на престъпност, неподкупност на държавния апарат.

Дори прелестните дворци, превърнати в музеи и галерии, след като са били отнети от собствениците им, пробуждат носталгия. Героите се вълнуват много повече да видят как и къде е живял някой знатен техен сънародник, отколкото да гледат експонатите - също национализирани от предишните им притежатели. Като се замисля и ние имаме един такъв музей, който се посещава основно със същата цел.

Двойното издание на "Труд", включващо и втория роман
за Остап Бендер - "Златният телец".

"В Москва обичат да заключват вратите. (...) И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (...), се пускат в ход скрити врати от всички видове:

1. Бариери.

2. Прегради.

3. Обърнати пейки.

4. Забранителни надписи.

5. Въжета.

Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.

С тях се прегражда достъпът до нужния чиновник. (...)

Преградата се прилага на улицата.

Поставят я през пролетта на шумната улица (...) и в един мит тя опустява. (...)

Надписите понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани. (...)"

И т.н. Критиката над целия режим е пълна. Авторите умело я маскират като ирония единствено срещу НЕП, което им позволява да публикуват книгата, защото политическата идея на другаря Ленин е била заклеймена още през 1928 - годината, в която е публикуван романа - което я прави обект на подигравки.

 Илф и Петров. Ето как се пише роман съвместно от двама автори.

Макар и смешна, иронична, забавна, добродушна, книгата ме настрои носталгично. Защо е било нужно всичко това? За да живеем все още в пародия на онова общество, което някога сме имали? За да имаме държава власт, която е смешно подобие на онази преди нея?

Авторите все пак съзират и нещо положително в социалистическия строй. Виждането им за парите и собствеността е повече от ясно и показва колко близко до националсоциализма е бил комунизма: собствеността, макар и лична трябва да служи на цялото общество иначе притежанието ѝ се обезсмисля. Собственикът има задължение да е обществено полезен. Мрачната финална глава, съдбата на отец Фьодор и ироничната развръзка в самия край сочат именно в тази посока.

Всъщност това интересно правно гледище и до днес е част от Конституцията на Федерална Република Германия.

Безплатно в интернет е достъпен един непълен стар превод.