събота, 2 май 2015 г.

Лудост и реалност в Некрономикон на Х. Ф. Лъвкрафт

Докато очаквам да си хапна новата книжка на Лъвкрафт, подготвяна от изд. Ибис, си припомням някои от предните издания. "Некрономикон" беше първата негова книжка, издадена по инициатива и в превод на страхотния Адриан Лазаровски. 

С известни условности авторите се делят на две групи. Едната е тази на водачите. Те създават уникални идеи, сюжети, концепции, вдъхновяващи поколения творци. Другите са последователите на първите. Като чуят за подобна класификация запалените читатели поставят по няколко имена във всяка група. Но какво правим с Лъвкрафт? Понякога съм го слагал при последователите, но в същото време... хм. Той по-скоро остава в едно особено положение и съвсем не може да бъде разглеждан сам за себе си.

Лъвкрафт е висш жрец на ужаса. Силно повлиян е от класиците на ужаса, чиито идеи са силно застъпени в творчеството му. Историите му са мозайка от всякакви концепции. От тази гледна точка той е последовател, но в същото време... неговите кавъри често са по-известни от оригиналите, на които се основават. И така им вдъхва нов живот.

След време стигнах до извода, че Лъвкрафт е вододел между класически и съвременния хорър - последен класик на ужаса и първи съвременен автор - важно звено, което руши висшия ужас на Просвещението и Романтизма и го видоизменя в чиста история без примеси. Ужасът се концентрира. Голямата грешка на Лъвкрафт за мен остава една - отърсил е хоръра от естествените за него философска натовареност и мощен на подтекст, поради което днес мнозина считат жанра за посредствен. Не можем да знаем, но Едгар Алън По сигурно би го осъдил остро, ако беше имал възможността да го прочете. По не е понасял литературата без вътрешно значение... въпреки че е мразел алегорията, но неговите възгледи ще разгледам другаде.

"Нещото на прага", който винаги е бил любимия ми разказ от автора, например, е произлязъл от "Джон Барингтън Каулс" на сър Артър Конан Дойл и ни разказва историята на фатална жена, с тайнствени магически способности... или дали е жена? Вярно, повечето мъже са си лапнишарани, но запленят ли се по тази, нещата стават много сериозни.

И все пак там имаш някакъв шанс, за разлика от нещастника в "Показанията на Рандолф Картър", който се спуска сам в древен некропол, обитаван от неописуемо зло. Някои читатели намират края на този и много други разкази от сборника за незадоволителен. При Лъвкрафт важен е пътят до финала, а не самият той. Липсата на обяснения не е слаб похват, а специфичен начин за изразяване. Авторът иска читателят да се ужаси от неизвестното. То е необятно, защото в мрачните му недра може да има всичко. Краят е загатнат и понякога изглежда незавършен. Мистерията почти винаги остава неразкрита. Тук започва да работи въображението на читателя. Той ще попълни сам дупките. По тази причина Лъвкрафт непрестанно убеждава читателя си, че говори за ужас, за страх в безбрежни и космически размери.
Фенарт. Как е писал Лъвкрафт.
"Плъхове в стените" е повлиян от "Леговището на белия червей" на Брам Стокър. Лъвкрафт е възхвалявал страстно идеята на това произведение и съвсем не е харесвал реализацията му, затова е направил свой вариант. Наследник на прокълнат род се завръща от САЩ във фамилното имение в Англия, за което има легенди още от римски времена. Какво да ви кажа... разбира се, замъкът крие хилядолетна тайна.

"Зовът на Ктхулу" е едно от най-известните произведения на Лъвкрафт. Прилича на окултно съчинение, описващо съществуването на същества от древни епохи, които очакват завръщането си, за да творят безгранично зло. Защо природните феномени като бурите, слънчевите изригвания, земетресенията, пълнолунието имат особен ефект върху най-чувствителните натури? Отговорът пази култът към Ктхулу. Човешките жертвоприношения не са изключени.

"Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите" е нов прочит на "Франкенщайн" от Мери Шели. Уест прави същите експерименти. Съдбата му наподобява онази на доктора. И все пак историята е увлекателна. По-интересна ми се струва една друга особеност, която е най-засилена в това произведение. На пръв поглед Лъвкрафт пише фантастични истории, но дали... Той винаги ни оставя място за съмнение. Непонятното битува навсякъде. Ами ако... това е реализъм и героите от всички творби са просто лунатици в усмирителни ризи?

"Шепнещият в тъмнината" е повест за мрачни хълмове, бушуващо море, гъсти гори. Тайната на странни същества от друга вселена е на път да бъде разкрита. Заглавието описва достатъчно добре сюжета. Двама приятели си кореспондират с писма, макар да не са се срещали никога. Единият е обсебен от идеята извънземни, чиито набези го побъркват. Неговият събеседник се колебае дали цялата история е истина или плод на болен ум. Едно от произведенията с най-добра атмосфера.
Истинската къща на Чарлз Декстър Уорд. Изт. Уикипедия.
"Възкресителят (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)" е нова история за вещици и безконечно зло, което умира и се преражда в други епохи. Чарлз е изчезнал от лудницата, където е бил настанен. Семейният лекар и родителите му искат да разберат причините за психичните му проблеми. Коренът на болестта, разбира се, са окултни изследвания, свързани с опитите му да се домогне до познанието на Джоузеф Къруин - магьосник, живял преди няколко поколения, и негов пряк прародител. Мистерията е доста заплетена и в разгадаването ѝ Чарлз се озовава къде ли не, включително в замъка на Дракула. Буквално.

И така. "Некрономикон" е добра книга за дъждовни нощи, изпълнени с мистерия и страх.

2 коментара:

  1. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване