Илюзия с огледала - Агата Кристи

И пак... Агата Кристи. Тъкмо бях решил, че след "Убийство в Ориент Експрес" ще си подбера нещо съвсем различно, когато получих препоръка за тази книга. 

В предната нещата си бяха "Поаро - това, Поаро - онова". И повечето хора са си така - "Поаро - това, Поаро - онова"... те и по-известните филми по творчеството на авторката са...

"Поаро - това, Поаро - онова"

...

Ама госпожица Марпъл е по-симпатична героиня. Отзивчива старица с усет към разследването, чиято помощ търсят дори изтъкнати криминалисти. Яко, а? Кой би повярвал, че някаква бабка... ок, макар и добре изглеждаща за годините си, е топ детектив? И най-заклетият кокошкар няма да се почувства добре ако разбере, че е бил спипан от старата дама.

"Илюзия с огледала" е спокойна книга. Дори да я четете бързо, общото чувство е, че напредвате малко по малко. И нещата са много по-леки... Частен поправителен дом за непълнолетни престъпници, едно голямо богато семейство, отговарящо за него, старица с огромно състояние, което би било угодно на почти всички в къщата и неин заможен роднина, решил внезапно да ги посети. Атмосфрата е почти приятна въпреки злокобното място: наоколо витаят спомени за миналото - къде добри, къде лоши - и макар понякога семейната идилия да е нарушавана от тоя или оня изтрещял обитател на приюта всичко изглежда наред...

... докато не откриват, че някой постепенно отравя бедната старица, а не след дълго покрай тежка семейна свада пада мъртъв и заможния гост...

Дотук с идилията.

Снимка от екранизацията по романа (They Do It With Mirrors)

Нещата на пръв поглед сигурно ви изглеждат ясни - някой иска наследството. Кой? Разбира се, прекият му наследник... но истината е пречупена като в огледало. Едно виждаш, но всичко е зрителна измама. И добре, че г-ца Марпъл по случайност е в къщата, готова да залови престъпника, защото заподозрените никак не са малко... цял приют криминални елементи... Ще надхитрят ли г-ца Марпъл, свикнала така добре с огледалата, в които се оглежда всяка сутрин? Или тя умее да ги нареди така, че да разруши брилянтената им илюзия?

Всичко става изведнъж. Не знаете от къде ви е дошло, но въпреки това... нещата са много, много спокойни и приятни :)

Ама забравете онзи трескав чичка Поаро, който гледа хитро и надменно се надсмива над всеки, неспособен да прозре собствената му идея. Г-ца Марпъл е много по-готина. Жената си гледа старините с разследвания на убийства, грабежи, взлом и т.н. и го кара доста по-лежерно. За къде да бърза? Къде ще избяга престъпника? Ми, да! И без това си знае, че ще го сгащи.

Книгата обаче "разследва" и доста по-сериозни проблеми. Ей, така докато си чете човек не осъзнава, поне не в самото начало, че темата на "Илюзия с огледала" е всъщност много важна. Отхвърлените деца, се превръщат в отхвърлени възрастни. Така се създават престъпници. А никой не заслужава да бъде престъпник, както и никой не заслужава да бъде жертва на престъпление. Как следва да бъдат наказвани децата, младежите, девойките, нарушаващи закона? По-леко, заради крехката им възраст? Нека обществото им даде един дребен урок, който да не нарушават повече? Но така пък и формира у тях усещането, че им се е разминало леко. Или напротив... наравно с всички? Така ще имат по-голям стимул да стигат до подобно наказание отново, но пък може би ще убием човешкото в тях твърде рано, като не го оставим да се развие.

Убийство в Ориент Експрес - Агата Кристи

Не допускайте моята грешка да търся логика от реалността в художествено заглавие. Убива интереса от четенето.

Когато си се занимавал с кириминалистика, независимо дали на професионално или научно ниво, книгите на Кристи са като судоку, в което подреждането на пъзела, ти носи името на убиеца... почти като в истинското разследване. За разлика от него обаче, тук на помощ ти идва и психиката на авторката - тя не иска да разкриеш убиеца до края, за да не изгубиш интерес. Дейм Агата действа също като... азбучен убиец. Оставя след себе си малки подсказки кой е истинският извършител. Често не ви трябва много от пъзела, за да си съставите крайно мнение.

Всъщност, за запознатите с методиката на българската криминалистика е по-лесно. Тук още се работи, както са го правили през 30-те години на XX в. Поаро действа като наш разследващ полицай. Дори допуска същите грешки в разследването благодарение, на които понякога извършителите се измъкват: събира веществените доказателства след гласните, не провежда претърсването и изземането като неотложно следствено действие, което дава възможност на извършителите да предприемат действия по укриването или унищожаването на важни доказателства, ах... не води и протокол, използва деструктивни методи за изследване на доказателство без предварително фиксиране, което е абсолютно задължително в тези случаи. Всичко това вмятам на шега, разбира се. Това е художествена литература. Не можем да искаме всичко от Поаро. В истинския свят престъпниците и разследващите са много по различни и целият блясък в литературата, е всъщност ровене из клоаката на обществото. А участваш ли в нещо такова, не можеш да не остане оцапан, дори да си се включил с добри намерения.

Сюжетът ползва онзи любим "енджин" за класическите автори на криминалета: тясно затворено пространство, убит човек и един куп вероятни виновници. Ориент Експрес е заседнал сред снеговете. Господин Рачет лежи прободен дванадесет пъти с нож в купето си. Разсъдливият Еркюл Поаро, който случайно се оказва в същия влак, тръгва по следите на неизвестния касапин... или касапи.

Стаята, която Агата Кристи е наела при посещението си в Истанбул. Източник.

И все едно отварям някое ръководство за следователи или пък учебника на проф. Цеко Цеков... Първо правим оглед на местопроизшествието, събираме доказателствата, вещото лице прави оглед на трупа, изготвя експертиза, събираме гласни доказателства, претърсваме, изземаме още доказателства, съставяме версии, прилагайки методиката за разследване на определеното престъпление и хоп... стигаме до извършителя. Звучи странно, но точно така се прави на практика, Като решаване на уравнение е.

Всъщност, повечето хора сигурно ще си помислят, че Поаро е в затруднено положение и разгадава случая само благодарение на уникалните си способности. Истината е съвсем различна...

... ситуацията е твърде благоприятна. Експресът е затънал в снега и не може да помръдне. Извършителят няма къде да избяга. Пътниците са ограничен брой, затворено общество, убиецът без съмнение е един от тях. Това стеснява кръгът на заподозрените. Доказателствата също ще бъдат унищожени или прикрити много по трудно...

... уникалната загадка е всъщност много по-лека за разрешаване дори от обикновено пиянско сбиване край някоя канавка, но много по-важен е начинът, по който авторката я представя, а той е впечатляващ и включва пъстра плетеница от доказателствен материал. И това си е най-интересното - начинът, по който авторката работи с него и всички онези неочаквани обрати в значението на всяко отделно доказателство.

Но стига... не мога да избягам от реалността и всички онези случаи, които съм виждал на практика. За художествената литература сюжетът е повече от впечатляващ и ако психологията на персонажите бе по-задълбочена, щеше да ни предостави интересно изследване.

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)