Нощни приказки - Джон Конъли

Съвременните тинейджъри сигурно си мислят, че това е заглавие от поредицата "50 нюанса сиво"... обаче не е. Напоследък реших да си припомня някои от разказите в този страхотен сборник на Джон Конъли (ах, тия ирландци, все страхотии са им в главата).

Истинска загадка е как някои автори улавят толкова концентрирана есенцията на мрака, за да я влеят в произведенията. Като че ли това е най-силното в "Нощни приказки" - атмосферата, която прави тъмнината покрай теб по-пълна, а книгата - едно приятно малко нощно четиво. Малко въпреки своите 400 страници... та цялата книга се чете едва за нощ или две. Това зависи само колко от нея искате да прочетете наведнъж. Можете ли да устоите само ден, за да ѝ се насладите още една вечер? Да чакате с нетърпение да я разгърнете отново, докато мракът навън се сгъстява.

Ще можете да си припомните най-доброто от света на ужаса, да минете през много от етапите му на развитие, да се отдадете на слова, напомнящи ви на много други автори, които възхвалявате. "Демонът на Петинджър" - стара църква, под която се крие древно зло, надминаващо и най-големия космически страх във вселената. Къс разказ, сякаш написан от Лъвкрафт или някой от неговите учители, но с по-живо действие и напрегнатост, нагнетяваща всяка молекула в атмосферата. Но електрическият заряд продължава да набира енергия през всяка брънка от изкусно написания текст на Конъли - "Горският цар" е истински шедьовър на ужаса, който ще ви кара да погледнете със съмнение към прозореца, особено ако сте го разтворили. Детските страхове са любима тема на много писатели. Мрачните създания, които ги населяват - не по-малко отъпкана почва. Той е тук - Н. В. Царят на Гората, с гердан от човешки черепи, с корона от крехки кости на деца. И иска да ви вземе със себе си.

Твърде странно е. Прочетох тази книга преди години, а спомените ми са толкова пълни. Когато я препрочитам помня почти всичко от нея. Настръхвам само само като си помисля какво ще последва. Това изобщо не ми пречи. Зная какво ще се случи и именно от тази предизвестеност ме побиват тръпки, начинът, по който я представя Конъли, плаши. Това е достатъчно.

Пазете се от Горският цар! Фенарт! Източник.

Принуден съм да заговоря за "Пещта" - разказ изкаран сякаш от най-отвратителните ви кошмари, където ужасът идва без лице в нощта, за да ви стресне. Да, текстът стряска. Буквално. Това е най-брутално психопатския разказ от всички. В него няма гадости. Има психология, която ще изпие вашата. Казвате ми, че имате здрава психика? Не сте прочели това... всичките ви малки тайни ще излязат наяве. Почти като в "Шилигфордският хан" - там възмездието идва само, години след ужасната постъпка, която го поражда и е гадно, да тук вече е гадно и мистериозно като в криминална загадка. "Брачната постеля" е още нещо посветено на лудостта и различните ѝ вулгарно-брутални измерения, в която побъркан от скръб ненормалник е обсебен от тялото на мъртвата си годеница. Не искам да го видя  в киното, но ми се ще да чуя коментарите на зрителите.

Илюстрация към "Дълбоко тъмнозелено". Източник. Зелено блато,
което иска да ви погълне. 

Но няма да се напише нищо за книгата, ако не бъде споменат един от най-запомнящите се разкази в нея. Прелестната "Госпожица Фрум - вампир", с който Конъли печели наградата "Брам Стокър". Тя е омайна, тя е красива, тя облича екстравагантно и привлекателно, тя пие кръв... Заложен ли е вампиризмът в женската природа и защо мъжете не могат да му устоят? Мъжете са твърде отзивчиви в опитите си да се харесат на някоя жена.

Коварни жени? "Ъндърбърдските вещици" са от същата класа. Изкусителни магьоснички? Или просто налудничава секта? Няма как да знаем докато не разкрием убийството на местен жител. Малките градчета са много различни. Ако се разходиш по улиците на метрополиса, навсякъде блести неон, навсякъде щъкат хора. В глухата провинция нощите са по-тъмни.

И стигаме до налудничавото в "Цирк "Калибан", където ще разберете откъде се е пръкнал първия клоун на земята и как клоуните се раждат. Абсолютно безумие. Брилянтна идея, заради която никога не бих дръпнал големия червен нос на нито един палячо. Изключително находчива идея. Изключително зловеща. "Мастилената маймуна" пък е пряко вдъхновена от "Маймунската лапа" на Уилям Джейкъбс. Стар маймунски амолет може да ви направи гениален писател. Но е рисковано, много рисковано...

"Ноктюрно" е страховит разказ за призрак на дете, обитаващ прокълната къща, и новите ѝ обитатели. Класическа постановка и брилянтно изпълнение.

И това дори не е всичко...

Прочетете този сборник. Не се знае колко от него ще се счита за класическа литература след време.

Убийство в Ориент Експрес - Агата Кристи

Не допускайте моята грешка да търся логика от реалността в художествено заглавие. Убива интереса от четенето.

Когато си се занимавал с кириминалистика, независимо дали на професионално или научно ниво, книгите на Кристи са като судоку, в което подреждането на пъзела, ти носи името на убиеца... почти като в истинското разследване. За разлика от него обаче, тук на помощ ти идва и психиката на авторката - тя не иска да разкриеш убиеца до края, за да не изгубиш интерес. Дейм Агата действа също като... азбучен убиец. Оставя след себе си малки подсказки кой е истинският извършител. Често не ви трябва много от пъзела, за да си съставите крайно мнение.

Всъщност, за запознатите с методиката на българската криминалистика е по-лесно. Тук още се работи, както са го правили през 30-те години на XX в. Поаро действа като наш разследващ полицай. Дори допуска същите грешки в разследването благодарение, на които понякога извършителите се измъкват: събира веществените доказателства след гласните, не провежда претърсването и изземането като неотложно следствено действие, което дава възможност на извършителите да предприемат действия по укриването или унищожаването на важни доказателства, ах... не води и протокол, използва деструктивни методи за изследване на доказателство без предварително фиксиране, което е абсолютно задължително в тези случаи. Всичко това вмятам на шега, разбира се. Това е художествена литература. Не можем да искаме всичко от Поаро. В истинския свят престъпниците и разследващите са много по различни и целият блясък в литературата, е всъщност ровене из клоаката на обществото. А участваш ли в нещо такова, не можеш да не остане оцапан, дори да си се включил с добри намерения.

Сюжетът ползва онзи любим "енджин" за класическите автори на криминалета: тясно затворено пространство, убит човек и един куп вероятни виновници. Ориент Експрес е заседнал сред снеговете. Господин Рачет лежи прободен дванадесет пъти с нож в купето си. Разсъдливият Еркюл Поаро, който случайно се оказва в същия влак, тръгва по следите на неизвестния касапин... или касапи.

Стаята, която Агата Кристи е наела при посещението си в Истанбул. Източник.

И все едно отварям някое ръководство за следователи или пък учебника на проф. Цеко Цеков... Първо правим оглед на местопроизшествието, събираме доказателствата, вещото лице прави оглед на трупа, изготвя експертиза, събираме гласни доказателства, претърсваме, изземаме още доказателства, съставяме версии, прилагайки методиката за разследване на определеното престъпление и хоп... стигаме до извършителя. Звучи странно, но точно така се прави на практика, Като решаване на уравнение е.

Всъщност, повечето хора сигурно ще си помислят, че Поаро е в затруднено положение и разгадава случая само благодарение на уникалните си способности. Истината е съвсем различна...

... ситуацията е твърде благоприятна. Експресът е затънал в снега и не може да помръдне. Извършителят няма къде да избяга. Пътниците са ограничен брой, затворено общество, убиецът без съмнение е един от тях. Това стеснява кръгът на заподозрените. Доказателствата също ще бъдат унищожени или прикрити много по трудно...

... уникалната загадка е всъщност много по-лека за разрешаване дори от обикновено пиянско сбиване край някоя канавка, но много по-важен е начинът, по който авторката я представя, а той е впечатляващ и включва пъстра плетеница от доказателствен материал. И това си е най-интересното - начинът, по който авторката работи с него и всички онези неочаквани обрати в значението на всяко отделно доказателство.

Но стига... не мога да избягам от реалността и всички онези случаи, които съм виждал на практика. За художествената литература сюжетът е повече от впечатляващ и ако психологията на персонажите бе по-задълбочена, щеше да ни предостави интересно изследване.

Дракула - Брам Стокър

Дълго се колебаех дали да напиша това, но накрая не можах да се сдържа. Трябваше да го направя на 26 май, когато се навършиха 118 години от публикуването на първото издание, но не успях да се реша. Отложих нещата за ден - на 27 май Кристофър Лий има рожден ден. Тогава също не успях. Накрая реших, че все пак трябва да го направя, защото въпреки всички бележки към изданието на Deja Book, статиите, плъзнали в мрежата след излизането му, и предговора, за "Дракула" има още какво да се каже.

Когато един автор създаде велика книга, често блясъкът ѝ се определя от две неща: 1) невероятния сюжет и 2) харизматичния герой.

Почти винаги един от тези два фактора взема връх над другия и ние помним по-силно или самата история, или култовия образ на персонажа. Понякога едното засенчва другото. И все пак по важно е друго. Писателите, създали творба от първия вид, остават по-известни от сюжета, а другите биват преборени от своя герой. Масовата публика постепенно забравя за автора, защото неговият герой започва да живее и извън книгата, която някога е обитавал.

Така става и с "Дракула". Гениалният Стокър, остава в сянката на своя гениален герой. Както казва самият той в книгата: "Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна." Понякога си мисля, че това са думи на автора. Сякаш е знаел какво ще се случи.

Трудът, вложен в "Дракула", е колосален. Няма да откриете нищо случайно. Авторът е опипвал почвата пет години, за да напише книгата си за дванадесет. Част от материалния израз на тези проучвания са неговите предварителни записки, издадени наскоро във факсимилно издание. Тези бележки са особено любопитни. От тях разбираме много за работните планове на Стокър. Заглавието първоначално е било "Немъртвият", а граф Дракула е носил твърде тривиално име - граф Вампир. Замъкът му е бил в Щирия (Област в Австро-Унгария). Срещу него освен Джонатан Харкър, Мина Мъри, Куинси Морис и д-р Сюърд се изправят и трима гении: детектив Колфорд, професор Макс Виндшойфел от Германия и Алфред Зинглийтън - физик. В последствие Стокър е променил мястото на Замък Дракула в ненаименован район между границите на Трансилвания, Молдова и Буковина, сменя името на героя на Дракула, вероятно повлиян от легендите за историческия род, и слива тримата споменати специалисти в един: професор Ван Хелзинг. Все пак е много по-вероятно героите да попаднат на един гений, отколкото на трима.

"Брам Стокър и човекът, който беше Дракула" - Барбара  Белфорд

На днешния читател ще му се стори странно, но тъкмо след излизането на книгата Ван Хелзинг е бил по-интересен за публиката от графа. Сър Артър Конан Дойл пише на Стокър, че "най-великолепен е старият професор". Та кой друг прилича повече на неговия Холмс?

И въпреки това "Дракула" не е просто книга за борбата между двама колосално култови за попкултурата герои: граф Дракула и професор Ван Хелзинг. Не е дори известната история за вампира и древното му проклятие. Сякаш най-важни са всички онези философски детайли, които правят книгата велика.

И може би най-уникално е чувството за deja-vu. Паралелите са също като в сън. Сякаш си прочел първата половина от книгата, а втората си сънувал. Желанието на Луси да има повече от един съпруг се сбъдва по един особен начин, причините за болестта на Ренфилд се оказват точно онези, за които споменава д-р Сюърд и т.н.

Но има ли защо да ви разказвам всичко това, когато то е написано в бележките към изданието на Deja Book?

За "Дракула" и Стокър са написани стотици книги. Ще бъдат написа още поне толкова. Това е неизбежно. Критиката отдавна опитва да разнищи произведението и в известна степен ѝ се отдава.

"Теологията в Дракула" - Ноел Монтаг

Заедно с записките на автора, споменати по-горе, изключително полезна се оказа биографията на Брам Стокър от Барбара Белфорд - една изключителна книга, която препоръчвам на всеки, на когото не му е омръзнало да чете за "Дракула" и неговия автор. Без първоначалната помощ на Ноел Монтаг трудно щях да вникна в цялата теология в романа, който е изпълнен с какви ли не препратки към Библията. Този труд ме научи да ги надушвам из текста, а после да ги намирам в King James версията на Библията. Стокър рядко цитира други произведения точно, защото иска речта на героите да звучи автентична (те, разбира се, не знаят фразите наизуст). Трябваше да видя всички умишлени грешки, които е допуснал. После сравнявах пасажите в английския превод на Библията с православния ѝ вариант и се опитвах да допусна същата грешка като него. Понякога е отнемало часове ровене в богословски речници и поправки.

И все пак не мисля да разказвам повече за различните трудности. Излишно е. Важен е резултата. Винаги съм смятал, че хубава книга се прави, както се формира отбор за Шампионската лига. Deja Book играха като шампиони. Знаеха какво е "Дракула" и разбраха защо са необходими всички тези бележки и детайли. Избраха да запазят автентичното в романа, вместо да го изрежат, олекотявайки текста. Подбраха правилен редактор в лицето Емануил Томов, от който, смея да твърдя, човек има какво да научи. Намериха коректор и страньор, които взеха предвид всички особености на книгата и опитаха да пресъздадат първото англоезично издание в българско книжно тяло. Спряха се на художник, който изработи корицата според данните в книгата, за да си съответстват. Христо Чуков улови духа на книгата: мрачната готическа енигма на героя, светещите червени очи в мрака, връзката му с Антихриста, вължите и прилипите, следващи го като верни сподвижници, прикритата еротика, която някои читатели със сигурност ще забележат ако се вгледат внимателно.

Как Deja Book се справиха толкова добре? Лесно ми е да ви отговоря: те подбраха маниаци и ги оставиха да развият манията си до краен предел, а сами те бяха също маниаци. Именно затова са едно от "шампионските" ни издателства. Беше ми безкрайно приятно да работя с тях.

Други статии за книгата:

Десет неща, които не знаете за граф Дракула
Брам Стокър - писател по-загадъчен и от граф Дракула
Дракула, граф български
Да надникнем в "Дракула" на Deja Book

Ревюта на книгата:

"Блогът на Бирето"
"Книжно"
"Книголандия"
"Книжен Петър"
"My_life"
"Аз чета"
Div.bg

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.

Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.

Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

Алхимикът - Бен Джонсън

Алей, хоп!

Влиза Слави

СЛАВИ
Преди да ви представя още нещо в проза,
кажете ми, не е ли време за комедия една?
Написана преди четири века е още тя за нас
напълно актуална. Подготвил вам съм два
сценични текста, написани от Джонсън, Бен
и още някой по-съвременен...

Ямбът не е много последователен, но какво да го правиш :) Да изкарам цялото ревю така, щеше да е феноменално, но и доста снобарско... почти колкото да четеш на два езика толкова стара ренесансова пиеса. Макар и непозната при нас, комедията "Алхимикът" е една от малкото драми от епохата на Тюдорите, които все още се играят на сцена (тук не броим Шекспир). След като се запознах внимателно с нея, смея да кажа, че трябва да съжаляваме, защото това не важе за България. Имаме артисти, които могат да я изкарат доста добре, стига текстът да се осъвременни тук-там.

На всичкото отгоре имаме много примери от реалната действителност, които да послужат като вдъхновение...

... и тъй шайка находчиви мошеници в Лондон се възползват от лекомислието на съгражданите си. Искате да превърнете всичкия метал у дома в злато? Няма проблем, попитайте кварталния алхимик как стават нещата. Изпитвате болки в ставите? Спокойно, лечителят от съседната улица може да ви забърка отвара от машинно масло и ръждиви пирони. Ако пък ще започвате частен бизнес, може да се допитате до местния астролог за съвет. Така ще знаете какво име да сложите на магазина си и как да разположите мебелите в него - нещо като фън шуй. Зависи колко сте доверчив. Винаги има по-далеч. Може пред вас да се яви самата кралица на феите, за да ви направи свой племенник, което гарантира вечно богатство.

... "Бандата на Оушън"? "Непобедимите"? "Фантастичната четворка"? Не! Това са Блъф - алхимикът, Доли Общата - проститутка, Злъч - комарджия, Фалш - какво ли не. Един твърде класен отбор мошеници, които печелят много пари с малко усилия, взирайки се в кристали, обещавайки богатсво, превръщайки въглени в злато.

Изданието на Народна култура, съдържащото
българския превод на произведението.

Между веселите епизодични случки, рицарят сър Мамон опитва да намери философския камък, но впоследствие разбира, че някой иска да го изиграе. И той решава да изхитри хитреците...

Шарлатанството е най-древната професия на света.

Какво обаче прави най-голямо впечатление? Не е живият бял стих, звучащ почти винаги естествено. Нито забавният сюжет. А... всички онези дребни шегички, които звучат твърде съвременни. Огромно достойнство на българския превод от гениалния проф. Александър Шурбанов е съхраняването на автентичността им. Всички остроумни перверзии и дебелашки подмятания са пресъздадени на родния ни език без преиначавания. Понякога хората се чудят защо някогашните автори са били толкова благоприлично поетични. Тей пък да не са пускали по някоя и друга мръсна дума в текстовете си просто за автентичност на диалозите. Пуска ли са. Амах. Много от българските преводи на класически автори са умишлено цензурирани, премахвайки това специфично качество на текства. Да, това прави нещата по... по-такива, каквито си ги представяме. Ние не бихме приели Шекспир да говори мръсотии и да използва вулгаризми, макар че понякога го прави. Това вродено желане за литературна хрисимост у нашия читател принуждава някои от преводачите ни да действат така.

Изобщо няма да сбъркате ако се доверите на проф. Шурбанов в случай, че не не искате да четете комедията на Джонсън в оригинал.

Шекспир е казал, че светлината се вижда само в мрак. "Алхимикът" на Джонсън е точно това - истинска свежест. Възхитен съм и от нравствените философски попадения на драматурга:

"добрият ум и младата жена -
те възрастта разтягат с леснина."


До нови срещи господа и дами,
че не след дълго аз, ще ви покажа
пак произведение едно, направено
за сцена, но с тип съвсем различен,
и творец за поколенията много личен...

Юпи! Хореят се получи :)

Излиза.