Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*

Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!

Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.

*Е, оттук вече не се разкрива*

Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.

Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.

За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

Грешки в родните издания на Стивън Кинг

Защо правят това? Защо? Защо? ЗАЩО?! Защо понякога Словоядец трябва да откача, когато разбере, че някое издание на книга е непълно, неточно, съкратено, цензурирано...

Ама и аз съм един...

ТА!

Тема само за болни книгомани, които харесват произведенията на Стивън Кинг и са ги чели на български език. ВНИМАНИЕ! Ей, сега на някои от вас ще им се разбият мечтите като разберат какво са чели... ок, де, преувеличавам малко. И тази статия взе да звучи като "хейт"! Не, е! Всъщност ми е тъжно, че понякога книгите не се появяват на роден език както би трябвало - с всички посвещения на авторите, с точните думи, които са използвани, с всички разкази ако са сборници, с всички глави ако са романи.

Известно време си мислях дали мога някак да уведомя някои от агентите на Кинг какво се върши с книгите му, но реших, че може би ще постъпи като Маркес и така просто българските фенове ще бъдат лишени от творчеството му. Вместо това предпочетох да го напиша на българки тук. Не вярвам, че много хора ще разберат за тези проблеми... но реших, че е нужно.

ЦЕНЗУРИРАНИТЕ

Всички запознати с Краля знаят, че за разлика от много свои колеги, той не използва високопарен език. Това прави диалозите му много естествени, а описанията - въздействащи. По тази причина героите му използват сленг, мръсни думи, идиоматични изрази, препратки към поп културата на Щатите. Този остър език и неподправените брутални описания, които се срещат понякога в книгите му, водят до... един добре познат синдром при нашите преводи. Ние сме свикнали да поднасяме бележитите автори като светци, защо... така е морално, общоприето и т.н. да се държи човек... Именно по тази причина Валери Петров е цензурирал Шекспир на места, а и всички забравяме, че Ботев е написал в "Защо не съм?" култовата фраза... "на баба ми на хурката"... Та, как едни такива светила ще са казали подобни фрази, как така ще използват мръсен език, нали ще са пример за младежта, която ги чете?!

И ето, че желязната завеса поомеква. Краят на 80-те е. Нашите червеношийки се чудят какво да правят, че да задържат нещата в свои ръце. Считат, че е редно да полиберализират някои порядки и започват да издават западни автори... Сред които и нашият любим Крал на ужаса. През 1987 г. излиза "Мъртвата зона", а през 1989 г. - "Живата факла". Втората книга получава второ издание благодарение на изд. Бард в по-нови времена...

... само, че...

И двата романа са цензурирани. Някъде мистър Кинг е изръсил мазна псувня чрез устата на герой? Нека запазим благоприличие. Някъде имаме брутални кървави сцени? Нека ги посъкратим и да посмекчим езика. Някъде описваме поп културата на САЩ? Ема, защо ни е този империализъм.

СБОРНИЦИ ПРОКЛЕТИ

Кинг има много разкази. Много. Събрал ги е в десетина сборника. Ей, че проблеми значи. Защо просто не ги е събирал 50-тина години, че ди ги издаде в една голяма тухла. Така нямаше да затрудни толкова българските издатели да нацелят кой разказ в кой точно сборник се пада.

Например, имаме един добър опит да се събере сборника "Нощна смяна" (2009) от изд. Бард в самостоятелно издание... обаче... за съжаление разказът "Джирусълъмс лот" (Jerusalem's Lot), иначе включен в американското издание на сборника, липсва. За запознатите - разказът е свързан с романа "Сейлъмс Лот". Така единственият начин човек да прочете всички разкази в сборника на български език се оказа притежанието на две други половинчати издания на същия сборник: "Нощна смяна" (1991, сп. Панорама, включващ половината разкази) и "Понякога те се завръщат" (Плеяда, 1994 - с другата половина).

През 2012 г. Бард опитаха да съберат и друг сборник на Кинг - "Кошмари и съновидения" ("Nightmares & Dreamscapes"). Мисията отново се оказа невъзможна и някак изпуснаха стихотворението "Brooklyn August", разказите "Crouch End" (Крауч енд) и "Просякът и диамантът" (Beggar and the Diamond) и есето "Head Down". Как се е случило това - никаква идея.

Това съвсем не са единствените съкратени издания на български от сборниците на Стивън Кинг: "Маймуната" и "Мъглата" (1994, Плеяда) съдържат откъси от оригиналния сборник "Skeleton Crew". Старото издание на "Кошмари и съновидения" (1994 Плеяда) е още по-малко пълно. "Призрак" и "Татик" (1994, Плеяда) също имат някои откъси от оригиналния "Nightmares & Dreamscapes", но дори с всички тези сборници, няма да съберете всичко от американското първо издание. Върхът на сладоледа е "Тринадесет" (1997, Плеяда), който пък има разкази от "Nightmares & Dreamscapes" и "Skeleton Crew" едновременно. Явно са се усетили по-късно за някои.

ПОСВЕЩЕНИЕ НА АВТОРА... Защо ни е?

Ако авторът е написал посвещение, значи има някаква причина да го е направил. Някои биха определили премахването му от изданието като гавра с писателя. Не знам какво мислите вие. Аз го считам, за част от книгата, която може би е само нюанс, но щом е поставена от автора... трябва да си бъде вътре.

"Играта на Джералд" има две издания на български език: 1993 (Хемус) и 2013 (Бард) и в двете е изпуснато посвещението, което Кинг прави за своята съпруга Табита и нейните пет сестри ("This book is dedicated, with love and admiration, to six good women: Margaret Spruce Morehouse, Catherine Spruce Graves, Stephanie Spruce Leonard, Anne Spruce Labree, Tabitha Spruce King, Marcella Spruce.").

Ми да... за к'во ни е някакво посвещение. За к'во ни е да покажем уважение към автора? Все пак го пускаме на пазара за кинтата.

А ЗАЩО СА НИ ГЛАВИТЕ В РОМАНА?

Ами, да! Защо да си играем да изпускаме едни посвещения. Можем да пропуснем цяла глава! Така спестяваме хартия. Не знам дали това е причината, но в старото издание на "Град Отчаяние" (1996, Плеяда) не е включена последната пета част от книгата (ок. 15 страници). Дори не е включена. За щастие в новото издание (2014, Плеяда) тази грешка беше поправена.

ЕДНА СТРАНИЦА НЕ Е ЛИПСА

Когато Бард пуснаха новото издание на "Сблъсък" феновете откачиха от кеф. Обаче... в том II на романа стр. 560 се повтаря - на мястото на стр. 460 и на собственото си. Така с. 460 всъщност... липсва. Стигна се до безумия някои да си преписват липсващия текст на ръка от оня сайт и да шибват листа, където му е мястото. Не разбрах някой да е търсил защита на потребителските си права и ще е жалко ако никой не го е направил.

В последствие, месеци по-късно, останалите книги от тиража бяха "ремонтирани", но стотици или хиляди читатели се сдобиха с дефектното издание. Твърде жалко, всички го чакахме с такова нетърпение...

ДВЕ ГЛАВИ МИСЛЯТ ПО-ДОБРЕ ОТ ЕДНА

Когато възложиш превода на един роман на повече от един преводач и след не поискаш никой да редактира понякога се случват чудеса. В двата тома на "Под купола" (2010, Плеяда) има някои забавни разлики. Например, в първия том (стр. 305-310) се говори за златната бейзболна топка на Джим Рени, а във втория том топката внезапно се превръща в бухалка (например стр. 125 и 139). В оригинала е топка. Така де... за к'во са ви тия подробности, нали така четете книгата бързо?

Но пък изключително хумористично е преведена друга книга на Кинг. Става дума за "Доктор Сън" (2014, Плеяда). За незапознатите това е продължението на знаменитата книга "Сияние" от същия автор. Но, разбира се, защо му е на преводача да е чел първата част на сагата ако ще превежда втората? Излишна подробност. Така че не се чудете ако вместо за "сияние" в втората част се говори за "озарение"... а малко по-късно всеки страстен читател на Кинг може да се наслади на градчето... "Йерусалимски парцел", което вероятно е новият начин да се превежда "Джурасейлъмс лот", твърде познат под второто име в десетитна други текст от автора. Когато се отказвате да мислите и да броите също е забавно. Да кажем на английски една фраза има 5 думи, в превод на български - тя може да стане с 4 или по-малко... или повече думи... Ако авторът е написал колко думи има... трябва да сменим числото, което е споменал. Стр. 433 от "Доктор Сън" е феноменална:

"От задната седалка на събърбъна Дан Торънс изрече ПЕТ ясни думи с гласа на Абра:

Аз(1) идвам(2) при(3) вас(4)."

Great! И малко по-късно да видиш как "What's up, doc?" е преведено по три различни начина в обръщението, също е безценно.

Но вероятно всичко бледнее пред изданието на "Особени сезони" (1993, Плеяда). Къде можем да срещнем, че "St. Paddy" от оригинала е св. Педи (което всъщност е умалително за св. Патрик) или пък библейският текст "HIS JUDGMENT COMETH AND THAT RIGHT EARLY" като „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. А да не пропускаме този култов пример:

Но в Нова Англия Дюфрен е като Смит или Джоунз в останалата част на страната, защото там има много фамилии Фрогс. Дюфрен, Лавек, Уелет, Пулен, кой може да запомни Фрогс?

But in New England, Dufresne's like Smith or Jones in the rest of the country, because there's so many Frogs up here. Dufresne, Lavesque, Ouelette, Poulin, who can remember Frog names?

... не, че има проблем, просто... ми "frogs" в случая е "жабар", нали става дума за френски имена.

И накрая... Няма защо да продължавам. Излиза, че за този превод наистина може да се напише цял самостоятелен роман... всичко блееднее пред фразата "All right", която всички знаем, че означава "Всички вдясно!" :)

Пък казват, че книгоиздаването било интелектуален труд.

Благодаря на хората от форума Тъмната кула, че са критикували уместно някои наши издания. Много от информацията тук е плод на тяхната проницателност.

Илюзия с огледала - Агата Кристи

И пак... Агата Кристи. Тъкмо бях решил, че след "Убийство в Ориент Експрес" ще си подбера нещо съвсем различно, когато получих препоръка за тази книга. 

В предната нещата си бяха "Поаро - това, Поаро - онова". И повечето хора са си така - "Поаро - това, Поаро - онова"... те и по-известните филми по творчеството на авторката са...

"Поаро - това, Поаро - онова"

...

Ама госпожица Марпъл е по-симпатична героиня. Отзивчива старица с усет към разследването, чиято помощ търсят дори изтъкнати криминалисти. Яко, а? Кой би повярвал, че някаква бабка... ок, макар и добре изглеждаща за годините си, е топ детектив? И най-заклетият кокошкар няма да се почувства добре ако разбере, че е бил спипан от старата дама.

"Илюзия с огледала" е спокойна книга. Дори да я четете бързо, общото чувство е, че напредвате малко по малко. И нещата са много по-леки... Частен поправителен дом за непълнолетни престъпници, едно голямо богато семейство, отговарящо за него, старица с огромно състояние, което би било угодно на почти всички в къщата и неин заможен роднина, решил внезапно да ги посети. Атмосфрата е почти приятна въпреки злокобното място: наоколо витаят спомени за миналото - къде добри, къде лоши - и макар понякога семейната идилия да е нарушавана от тоя или оня изтрещял обитател на приюта всичко изглежда наред...

... докато не откриват, че някой постепенно отравя бедната старица, а не след дълго покрай тежка семейна свада пада мъртъв и заможния гост...

Дотук с идилията.

Снимка от екранизацията по романа (They Do It With Mirrors)

Нещата на пръв поглед сигурно ви изглеждат ясни - някой иска наследството. Кой? Разбира се, прекият му наследник... но истината е пречупена като в огледало. Едно виждаш, но всичко е зрителна измама. И добре, че г-ца Марпъл по случайност е в къщата, готова да залови престъпника, защото заподозрените никак не са малко... цял приют криминални елементи... Ще надхитрят ли г-ца Марпъл, свикнала така добре с огледалата, в които се оглежда всяка сутрин? Или тя умее да ги нареди така, че да разруши брилянтената им илюзия?

Всичко става изведнъж. Не знаете от къде ви е дошло, но въпреки това... нещата са много, много спокойни и приятни :)

Ама забравете онзи трескав чичка Поаро, който гледа хитро и надменно се надсмива над всеки, неспособен да прозре собствената му идея. Г-ца Марпъл е много по-готина. Жената си гледа старините с разследвания на убийства, грабежи, взлом и т.н. и го кара доста по-лежерно. За къде да бърза? Къде ще избяга престъпника? Ми, да! И без това си знае, че ще го сгащи.

Книгата обаче "разследва" и доста по-сериозни проблеми. Ей, така докато си чете човек не осъзнава, поне не в самото начало, че темата на "Илюзия с огледала" е всъщност много важна. Отхвърлените деца, се превръщат в отхвърлени възрастни. Така се създават престъпници. А никой не заслужава да бъде престъпник, както и никой не заслужава да бъде жертва на престъпление. Как следва да бъдат наказвани децата, младежите, девойките, нарушаващи закона? По-леко, заради крехката им възраст? Нека обществото им даде един дребен урок, който да не нарушават повече? Но така пък и формира у тях усещането, че им се е разминало леко. Или напротив... наравно с всички? Така ще имат по-голям стимул да стигат до подобно наказание отново, но пък може би ще убием човешкото в тях твърде рано, като не го оставим да се развие.

Бурята на века - Стивън Кинг

Преди време, когато си въобразявах, че писането на сценарии е като за мен проучвах усилено въпроса. Даже се записах на курс. Забавно, но безсмислено ако никога не употребиш знанията. И някъде тогава прочетох "Бурята на века" на английски. От година вече се чете и на български.

Това е брилянтен учебник на тема "Как се пише сценарий ако вече си пробил в бизнеса" и нелош самоучител, ако някой иска да се запознае с техническата част от това начинание, пък и как се създават достатъчно убедителни диалози... които са си основното в един подобен труд.

Но имайте предвид: това е сценарий от Стивън Кинг, при това обработен, за да притежава изчерпателността на роман. Тук не четете просто сценично произведение. То е допълнено с много по-детайли описания на интериор и екстериор, отколкото в един истински сценарий. Така че няма да четете драми като в училище (знам, че за много хора това е плашещо дори повече от сцените на визуално насилие в същата тази книга). Кинг не прави това, защото не знае как се пише сценарий, а защото знае как се пише сценарий и  отделно е наясно как се пише роман. Все пак между двете има огромна разлика. Тук филмът "Бурята на века" трябва да "тече" в ума на читателя, както тече и на кино лентата. Затова всичко е много по-описателно, отколкото би било в един чист сценарий... От друга стана - това е Стивън Кинг. Когато той пише сценарий, всички други са много по-склонни да се съобразят, отколкото ако го прави някой друг.

За много сигурно е учудващо, но това си е напълно пълноценна книга - роман в нестандартен вид.

Линож... к'ви ги вършиш, бе, човек?

... а книгата е подходяща за тога гнусно лятно време, когато слънцето е твърде силно, вятърът - прекалено топъл и е толкова спарено, че направо не се трае.

... защото там е зима. Свежо, прохладно, мрачно и доста по-интересно отколкото в реалния живот на един обикновен човек. Най-малкото героите обитават идилично островче. Е... дотук с нещата, които ще ни се сторят атрактивни. Малко, скучно островче, рядко населено и пълно с най-обикновени еснафи, чиито живот се свежда в работа и спане... и някоя изневяра между другото. Нещо типично за Стивън Кинг. И така, докато авторът не реши да захлюпи внезапно по тенджера на главите им, за да бие по нея като по барабан... *Дан* - *дан* - *дан* (Не си представяйте тенекетата на Алеко, онова е смешно, това не е.)! Как да знаят откъде им е дошло? Ако си герой от книга и те е създал Стивън Кинг обикновено нещата не се стичат по онзи начин, по който си предполагал, че ще се стекат.

Подготвил им е Андре Линож. Един ужасен копелдак, носещ бурята със себе си - най-голямата снежна буря за века и малко истинско зло. В същото време тия дребни мравчици от о. Литъл Тол поработват в магазини и ресторанти, продават дрога и други треволяци, мърсуват с чужди жени, правят незаконни аборти, а се преструват на почтени... аха, всички те са малки гадчета, които Андре... може би ще смачка. Не, че не му допада нещо в тях. Нещо, което той отчаяно иска да намери след като е скитал векове по света. Свръхестествените му сили се нуждаят от още някой... Милият Линож иска да си намери заместник... все пак някой трябва да контролира цялото зло, което съществува.

Лошите обожават такива неща.

... така че ако си най-големият злодей и искаш незабелязано да си намериш някой, който те харесва дотолкова, че... ми, да стане по-голям злодей дори от теб... пускаш грандиозна буря на малък остров и си избираш някоя от местните. Що пък не? Ама дали те са съгласни и могат ли да попречат... Все тая. Ако си гадно копеле едва ли ще мислиш за това.


Още едно ревю: в Тъмния ъгъл

Мемоарите на Зевс - Морис Дрюон

Морис Дрюон е познат у нас с поредицата си за "Прокълнатите крале" на Франция, изпълнена с всякакви масонски конспирации, проклятия, дворцови интриги, войни, годежи по сметка, исторически повратности... и всички онези неща, за които читателите забравиха, че са били разглеждани от други творци освен Джордж Мартин... Много ми е говорено за "Прокълнатите крале", но никога съм се вълнувал от масонски конспирации и тамплиери, затова оставих Дрюон на заден план.

Преди месеци обаче много, много, много ми се прииска да прочета нещо свързано с митологията на гърците. Имах известни откъслечни спомени от детските си години. Бях прекарал част от лятото с "Древногръцки легенди и митове" на проф. Кун - четиво, с което почти всеки се е запознавал. Помнех и нещичко от трагедиите и поезията на гърците... и все пак ми се губеше много. Хванах Кун отново, но си казах, че е по-добре да опитам с нещо напълно ново и ми препоръчаха... Дрюон. Изобщо нямах представа за тази книга до този момент.

Не са ли точно историите за олимпийските богове и герои черешката на тортата в гръцката култура? И какво би направил един страстен техен любител ако иска да ги преразкаже? Шансът всичко да звучи плоско и изтъркано е много голям... стига да не е Дрюон. Той постъпва достатъчно нестандартно, за да жегне интереса на читателя.

"Мемоарите на Зевс" е автобиографията на фентъзи същество. Някой фен на Толкин сигурно би написал нещо подобно за Саурон или Гандалф. Зевс говори за себе си от първо лице, разказвайки за своя произход, раждането си, детските си години, младостта и зрялата си възраст, за десетки любовни авантюри и какво ли още не...

Първото което всеки би си казал... е... окей, де, поне аз си го казах - "Що за шантава идея?!" Авторът е описал многообразието от човешки характери с поведението на гръцките богове: трудолюбивият Хефест (упорит творец, който въпреки порокът си продължава напред), изкусителната Афродита (егоистична красавица), жестоката Хера (неудовлетворената от брака си съпруга), мълчаливият полусляп Хадес (мрачният богаташ, който няма защо да говори... постига всичко с търпение), буйният Арес (младеж, който обича да се перчи с големия си меч), мъдрата Темида (неутралната личност, която всеки иска да заобиколи) и разбира се... вездесъщият Зевс...

... който между другото е страшен пич и въобще не смята да спести нищо от биографията си.

Пълен със знания за света, преживял хиляди епохи, и божествени дни (20 000 земни години), Зевс ще ви разкаже всичко от времената на Хаос до Троянската война и дори отвъд това.

Но сигурно всичко това ви е вече известно... но Зевс иска да ви научи на нещо. Пишейки от негово име, Дрюон намесва редица житейски изводи. И повярвайте ми, може да се учи много от него.

Нима не е истина, че истинската любов е ковачница, в която двама тлеят, но и двама градят?

С разказът за всеки бог или герой, Дрюон ни дава по една поука.

"Мислите си, че делът на Хадес е печален. Важно е рано да се разпознае най-подходящото за специфичната ни природа. Онзи, който приема съдбата си е воден от боговете; онзи, който отказва, е влачен. Да вървиш изправен в полумрак е далеч за предпочитане, отколкото да куцукаш в светлината. Има съвършен начин да бъдеш обущар, както и отвратителен да бъдеш банкер, корифей или архонт."

Така де, не съжалявайте Хадес, че е принуден да живее на тъмно. Той просто е идеален за длъжността си. И му харесва :)

Дрюон е изчистил митовете от някои полуабсурдни ситуации, за които сте слушали.

Например, Зевс бил родил Атина. Веднъж върховният бог на гърците имал такива силни болки в главата, че поискал от Хефест да я разцепи с ковашкия си чук. От нея излязла Атина, все още недоносена. Зевс я пришил към бедрото си, докато поотраснала... толкова от истинските митове. Дрюон го е измислил прекрасно - Зевс е създател, той наистина "ражда" Атина в главата си... мислейки за нея докато люби конкубината си... хубавото е, че винаги са разказани и двата варианта по модела: "вие си мислите че..., ама всъщност..." Така че французинът е бил изключително находчив.

На мен ми беше приятно да си припомня гръцките митове пред погледа на най-важния им персонаж. Супер!