Приключение след приключение в Призвание герой 3 на Брайт, Вейл и Събев

Механиката, по която се изграждат книгите-игри, ми беше интересна тема преди известно време, затова си взех най-новото в "жанра" и зачетох...

... четох...

... четох...

В един момент привърших. Така и не успях да избистря мнението си какво са точно книгите-игри (не че не съм чел такива преди). Знам само, че жанр не са, защото отделно могат да бъдат написани като фентъзи, ужас, фантастика, реализъм или дори... еротика (да, бе! чух за игра, в която главната мацка избира дали да си сложи кюлотите или бикините, но стига глупости). Това е по-скоро особен стил на писане, приложим към всеки жанр или сюжет.

Книгите-игри бяха особено разпространени преди да се появят компютърните игри, чиято интерактивност ги засенчи напълно. Напоследък се появяват някои нови опити да се възроди това чудесно ретро забавление. Някои читатели посягат към рафта, за да опитат. И защо не? Все пак четенето си е забавление.

В първата повест от сборника сте млад лекар в затънтеното селце Щурмберг във Ваймарска Германия. Серия от брутални убийства, извършени за една нощ ще ви накара да проведете бързо разследване и да откриете виновника. От трите заглавия това предоставя най-много интерактивност. Механиката на играта е добре смазана машина, която тиктака безотказно. При разследването из селото читателят открива различни доказателства, сочещи виновника за престъпленията. Накрая имате възможност да изложите откритията си и изводите от тях на останалите в селото и да предприемете съответните действия. Съвкупностите от доказателства варират и могат да ви запратят към различен финал. Имате поне 7-8 варианта да завършите играта, благодарение на различния доказателствен материал, с който разполагате. Само един от тях обаче е наистина удовлетворителен и верен. Аз не се уморих докато не стигнах до него.

Заплетената мистерия от началото на книгата ми даде надежда за грандиозен финал, но нещата се оказаха много по-прости, отколкото очаквах. Страхотна работа на Сикамор Брайт в подреждането на отделните елементи от историята. Със сигурност е вложил много труд, за да се справи подобаващо.

Една от илюстрациите към Щурмберг. Източник.

"Поробената принцеса" залага на много по-подробен сюжет от останалите заглавия. Може би в този аспект няма по-силно произведение измежду трите в сборника. Арабска принцеса е пленена от група френски рицари по време на Реконкистата в Испания. Един от тях я превръща в своя секс-робиня, а след като му омръзва, я захвърля в замъка си като слугиня. Лишена от всички удобства, с които някога е живяла, принцесата трябва да намери изход от затвора си и да достигне отново родината. Всеки ден читателят може да избира в коя част на замъка да изпраща героинята - конюшнята, затвора, кухнята и т.н. Така той открива различни предмети и информация за замъка, които да подпомогнат бягството. Системата е доста сложна и свързана с много записвания (почувствах се като съдия по вписванията за момент). На някои епизоди (фрагментите от повестта) се появяват различни кодови числа, които в определени комбинации водят до изход. Добра идея, но аз направих някакви грешки в изчисленията си и не можах да продължа напред в играта... накрая се отказах от комбинациите и продължих откъдето си искам. Все пак всичко е в името на забавлението, а нещата се получиха и така :)

В стилово отношение най-добре се е справил Бранимир Събев със своята повест "Кладенецът". Сюжетът не е сложен: прокълнат кладенец, водещ към система от тунели, препълнени със зли чудовища. Четиринадесетгодишно момче трябва да премине през всички гадости на тази преизподня, за да спаси малката си сестра, преди да бъде изядена.

Действието и механиката на играта напомнят стар шутър от първо лице - Duke Nukem, Wolfenstein 3D, Doom и т.н., в които обикаляш из тесни пространства и правиш непрестанни завои из безкрайни лабиринти, докато размазваш орди гадове. Дори има два боса. Зарадва ме, защото си припомних някои компютърни забавления от детството. Яко пуцане :)

Цената на живота на Шагренова кожа от Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.

Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.

Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.

Лудост и реалност в Некрономикон на Х. Ф. Лъвкрафт

Докато очаквам да си хапна новата книжка на Лъвкрафт, подготвяна от изд. Ибис, си припомням някои от предните издания. "Некрономикон" беше първата негова книжка, издадена по инициатива и в превод на страхотния Адриан Лазаровски. 

С известни условности авторите се делят на две групи. Едната е тази на водачите. Те създават уникални идеи, сюжети, концепции, вдъхновяващи поколения творци. Другите са последователите на първите. Като чуят за подобна класификация запалените читатели поставят по няколко имена във всяка група. Но какво правим с Лъвкрафт? Понякога съм го слагал при последователите, но в същото време... хм. Той по-скоро остава в едно особено положение и съвсем не може да бъде разглеждан сам за себе си.

Лъвкрафт е висш жрец на ужаса. Силно повлиян е от класиците на ужаса, чиито идеи са силно застъпени в творчеството му. Историите му са мозайка от всякакви концепции. От тази гледна точка той е последовател, но в същото време... неговите кавъри често са по-известни от оригиналите, на които се основават. И така им вдъхва нов живот.

След време стигнах до извода, че Лъвкрафт е вододел между класически и съвременния хорър - последен класик на ужаса и първи съвременен автор - важно звено, което руши висшия ужас на Просвещението и Романтизма и го видоизменя в чиста история без примеси. Ужасът се концентрира. Голямата грешка на Лъвкрафт за мен остава една - отърсил е хоръра от естествените за него философска натовареност и мощен на подтекст, поради което днес мнозина считат жанра за посредствен. Не можем да знаем, но Едгар Алън По сигурно би го осъдил остро, ако беше имал възможността да го прочете. По не е понасял литературата без вътрешно значение... въпреки че е мразел алегорията, но неговите възгледи ще разгледам другаде.

"Нещото на прага", който винаги е бил любимия ми разказ от автора, например, е произлязъл от "Джон Барингтън Каулс" на сър Артър Конан Дойл и ни разказва историята на фатална жена, с тайнствени магически способности... или дали е жена? Вярно, повечето мъже са си лапнишарани, но запленят ли се по тази, нещата стават много сериозни.

И все пак там имаш някакъв шанс, за разлика от нещастника в "Показанията на Рандолф Картър", който се спуска сам в древен некропол, обитаван от неописуемо зло. Някои читатели намират края на този и много други разкази от сборника за незадоволителен. При Лъвкрафт важен е пътят до финала, а не самият той. Липсата на обяснения не е слаб похват, а специфичен начин за изразяване. Авторът иска читателят да се ужаси от неизвестното. То е необятно, защото в мрачните му недра може да има всичко. Краят е загатнат и понякога изглежда незавършен. Мистерията почти винаги остава неразкрита. Тук започва да работи въображението на читателя. Той ще попълни сам дупките. По тази причина Лъвкрафт непрестанно убеждава читателя си, че говори за ужас, за страх в безбрежни и космически размери.

Фенарт. Как е писал Лъвкрафт.

"Плъхове в стените" е повлиян от "Леговището на белия червей" на Брам Стокър. Лъвкрафт е възхвалявал страстно идеята на това произведение и съвсем не е харесвал реализацията му, затова е направил свой вариант. Наследник на прокълнат род се завръща от САЩ във фамилното имение в Англия, за което има легенди още от римски времена. Какво да ви кажа... разбира се, замъкът крие хилядолетна тайна.

"Зовът на Ктхулу" е едно от най-известните произведения на Лъвкрафт. Прилича на окултно съчинение, описващо съществуването на същества от древни епохи, които очакват завръщането си, за да творят безгранично зло. Защо природните феномени като бурите, слънчевите изригвания, земетресенията, пълнолунието имат особен ефект върху най-чувствителните натури? Отговорът пази култът към Ктхулу. Човешките жертвоприношения не са изключени.

"Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите" е нов прочит на "Франкенщайн" от Мери Шели. Уест прави същите експерименти. Съдбата му наподобява онази на доктора. И все пак историята е увлекателна. По-интересна ми се струва една друга особеност, която е най-засилена в това произведение. На пръв поглед Лъвкрафт пише фантастични истории, но дали... Той винаги ни оставя място за съмнение. Непонятното битува навсякъде. Ами ако... това е реализъм и героите от всички творби са просто лунатици в усмирителни ризи?

"Шепнещият в тъмнината" е повест за мрачни хълмове, бушуващо море, гъсти гори. Тайната на странни същества от друга вселена е на път да бъде разкрита. Заглавието описва достатъчно добре сюжета. Двама приятели си кореспондират с писма, макар да не са се срещали никога. Единият е обсебен от идеята извънземни, чиито набези го побъркват. Неговият събеседник се колебае дали цялата история е истина или плод на болен ум. Едно от произведенията с най-добра атмосфера.

Истинската къща на Чарлз Декстър Уорд. Изт. Уикипедия.

"Възкресителят (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)" е нова история за вещици и безконечно зло, което умира и се преражда в други епохи. Чарлз е изчезнал от лудницата, където е бил настанен. Семейният лекар и родителите му искат да разберат причините за психичните му проблеми. Коренът на болестта, разбира се, са окултни изследвания, свързани с опитите му да се домогне до познанието на Джоузеф Къруин - магьосник, живял преди няколко поколения, и негов пряк прародител. Мистерията е доста заплетена и в разгадаването ѝ Чарлз се озовава къде ли не, включително в замъка на Дракула. Буквално.

И така. "Некрономикон" е добра книга за дъждовни нощи, изпълнени с мистерия и страх.

Величието на човека или Ру. Разказ за най-древните люде от Змей Горянин

"На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава."
- Змей Горянин

Като малък съм чувал мистериозното име "Змей Горянин" един-два пъти. Тогава ми беше много интересно и любопитно кой се крие зад него. Бях попаднал на прочутия псевдоним в някакво сборниче от началното училище. Не пишеше нищо освен самия него и, че използвалият го писател бил известен с творбите си за деца. Помня точния момент, когато разгръщах синята книжка на малкия бял чин. Попитах учителката, но тя ми каза, че това е стар автор, който не се изучава. Тя говореше пренебрежително за този човек. Аз и отвърнах, че и Вазов е стар, но учим "Аз съм българче". Отговорът беше, разбира се, че не можем да сравняваме някакъв си Змей Горянин с дядо Вазов. Псевдонимът обаче ме човъркаше. Исках да разбера кой е този човек. В него имаше нещо магично. Ами ако е бил вълшебник? Или истински змей!? Прибрах се вкъщи и попитах баща си. Той ми каза, че не знае за този автор, защото не са го споменавали в училище. Попитах дядо и той ми подсказа, че Змей Горянин е стар автор, който е писал исторически романи и детски книжки. Той обаче нямаше нищо в огромната си библиотека от него. Е, на следващия ден проверих в училищната... но и там нямаха нищо от Змей Горянин. Накрая отворих една стара социалистическа енциклопедия.

"Горянин, Змей - псевдоним на Светлозар Димитров. Фашистки автор и великобългарски шовинист."

Какво означават тези слова за едно дете, родено в ранните зори на демокрацията? Нищо. Знаеш само, че "фашист" е нещо лошо. Тогава тази дума още се употребяваше сравнително честно и носеше един всеизвестен специфичен заряд.

Трябваше да минат години преди да разбера, че Змей Горянин е бил един от най-добрите ни творци, които са умеели да смесват в едно твърде силен подтекст и приключения. Да, той е останал в границите на онази литература, която някои наричат "несериозна" - исторически романи с приключенски характер, творби за деца, стихове, но нима първото не е писал самия Александър Дюма - баща, а второто и третото - десетки други гении на писменото слово?

Змей Горянин (1905-1958)

Стилът на стария Змей е прелестен - изчистен, без нищо излишно, сладкодумен, добродушен, изпълнен с дух, който те грабва веднага. Повечето му истории са чудесни за деца и младежи, защото носят и добри поуки, които възпитават духа на младия човек и го правят здрав, силен, пречистен.

"Ру. Разказ за най-древните люде" е цикъл от пет малки разказчета. В тях Змей Горянин представя за младите читатели своя възглед за началото на човечеството. Ру е първобитен ловец. Скот, прехранващ се с каменна брадва и кремъчен нож, окичващ се със зъби от глигани. Той живее малко по-разумно от другите диви същества: храни се, диша, спи, поддава се на нагона да ловува. Да, това е Ру. Той е не е човек. Той е животно в човешки облик. Но разказите не са посветени само на Ру. Те са и за "най-древните люде". Повествованието на старият Змей е за превръщането на маймуната в човек. Човекът с животинска психика започва да мисли, да чувства, да създава. От вечно гладен звяр става алтруист готов да сподели храната си. Вълкът за всички други люде създава род и спечелва спътници за цял живот. Убиецът започва да спасява животи. Непреклонният пред съдбата на близките си, изгражда съвест и уважение към тях.

Именно затова Змей Горянин е добър автор за всеки малък читател. Той може да те научи какво е да бъдеш човек.

... и някога същият този безобиден и дори благотворен творец е бил забранен, само защото за няколко месеца е работил в Дирекцията за национална пропаганда. Книгите му са иззети от всички библиотеки и унищожени, а на него е забранено да публикува. Осъден на вечна забрава от червените тирани, той намира убежище в манастира "Седемте престола", където продължава да твори сам за себе си. Оформя стихосбирките и сборниците си без чужда помощ като дори ги изрисува и подшива със собствената си ръка. Надеждата в сърцето на твореца е една: някога червената мъгла ще се разсее и посланията му отново ще намерят път към публиката.

Една от саморъчните стихосбирки на Змей Горянин,
които никога не са били издадени в печатен вариант.

Това обаче никога не се случва. "Ру. Разказ за най-древните люде" е една от малкото художествени книги на Змей Горянин, издадени след средата на 40-те години на XX в. Всъщност... Господи... ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА. А авторът е нещо, което винаги е липсвало в нашите училищни програми: някой който умее да пише за увлекателни приключения като Р. Л. Стивънсън и сър Артър Конан Дойл, и също като тях вкарва в произведенията си прекрасен ненатрапчив подтекст и поука. Един забравен гений.

Тъжно. Змей Горянин никога не се е предал на съдбата си. Не се е оставил да бъде влачен от нея, но изглежда ние сме го предали. Надявам се, че някога ще изкупим греховете си. В този смисъл кратката история на Ру е една твърде ценна за всяка библиотека малка книжка.

Ще завърша с едно пророческо четиристишие на писателя:

"Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг."

Още покъртителна информация за Змей Горянин. И още малко.

Неоимпресионизъм в Страноприемницата на Явор Цанев

Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)

Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.

"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".

Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.

Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?

И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.

На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.

Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна".

Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.

Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:

"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."

Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.

Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.

"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.

Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.

В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.

С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.