петък, 1 май 2015 г.

Човекът-вампир или Герой на нашето време от Михаил Лермонтов

До сега познавах само поезията на Лермонтов. Първото стихотворение, което прочетох беше "Тамара", второто "Просяк"... след това разбрах, че обожавам творбите му и започнах наред. Накрая стигнах до момента, в който от време на време препрочитах любими пасажи. И така вече няколко години.

... от прозата му обаче не бях опитвал. Тези дни реших да го направя. Отворих том V от събраните съчинения и започнах бележития му роман "Герой на нашето време". Дори останах малко възмутен, че книгата няма читаво съвременно издание на български език. Всъщност, онова, което притежавам, не е това на снимката. Струва ми се, че последният наистина добър превод е на акад. Людмил Стоянов, който излиза през 1942 г., пък и "стариятъ правописъ, прежълтелитѣ страници и кожената корица създаватъ необикновена атмосфера" :) Въпреки някои стари думи, които днес звучат архаично, преводът си звучи чудесно. Все пак самото произведение е старо.

Може би защото е излизала на повести в различни вестници преди да бъде издадена "Герой на нашето време" е накъсана книга, която първоначално е била замисляна като сборник с разкази. Обединяващото звено не е сюжета, а главният герой. Все пак могат да се отделят две основни части.

В едната приключенското начало е водещо и разказва за приятелството на майор Максим Максимич и неговият подчинен Григорий Александрович Печорин, престрелките с черкези и чеченци, хаосът на бойното поле, междувоенната скука и една прелестна местна девойка. В същото време тя е и пътепис, едновремешен "National Geographic", описващ природата, нравите и живота на хората в Кавказ.

Във втората част романът става силно психологически и разглежда истинската същност на Печорин. Авторът е художник и като такъв вижда чувствата в картини. Ако вие не можете да го правите, въпреки цялата дълбочина на размишленията му, може би ще ви се стори, че повествованието се движи само по повърхността на човешката душа. Истината е, че "Поета на Кавказ" има невероятното умение да слива интериора и екстериора с душата на героя си и това да изглежда напълно естествено. На мен рядко ми се случва пейзажните описания в книгите да ми допадат толкова.


Кавказките планини. Гледам ги и имам чувството, че могат да настроят всеки поетично, какво остава за един гений
на литературата?
"Герой на нашето време" е роман за човека-вампир, без да се засяга фантастичната страна на това понятие. За онези противоречиви хора, които винаги имат да си изкарат нещо на другиго. "Аз лъжех, но исках да го ядосам. Аз имам вродена страст да противореча: целият ми живот е бил само една верига на тъжни и несполучливи противоречия на сърцето или ума. Присъствието на един ентусиаст ми навява богоявленски студ (...)" Печорин е вампир. Той изпива желанието за борба, живот, успехи дори на най-близките си. Той не чувства нищо определено към тях. Себеизяждащата го безпричинна завист и злоба го карат нарочно да ги клевети, да им изиграва неприятни и унизителни номера, да отнема съпругите и възлюбените им. Единственото занимание, което истински му се отдава е да дебне в сенките за жертви, да унищожава мечтите им и да се храни с тях... ала какво става, когато "енергийният вампир" се превърне в истински убиец?

"(...) гледам на чуждите страдания и радости като на храна, която поддържа моите душевни сили (...) моето първо удоволствие е да подчинявам под волята си всичко, което ме окръжава. Да възбудиш към себе си чувства на любов, преданост и страх - не е ли първият признак на най-великото тържество на властта?", а по-рано Печорин заявява: "(...) какво необхватно наслаждение има в обладаването на една млада, едва разцъфнала душа! Тя е като цвете (...) откъсни го в тая минута и след като се упоиш на воля от неговия аромат, хвърли го на пътя."

... и не спира до там:

"И княгинята весело се радваше при вида на дъщеря си; а дъщерята има просто нервен припадък: тя ще прекара нощта без сън и ще плаче. Тая мисъл ми доставя неизказана наслада; има един миг, когато аз разбирам вампира... А още се славя за добро момче и се домогвам до това име."

Руска рулетка. Илюстрация по последната глава от книгата.
Източник.
Авторът е психолог не по-лош от Балзак, но нито за секунда не се отплесва в странични философски разсъждения. По детайлизирания вътрешен свят на героите си напомня Достоевски, а по уменията си да гради приключенски сюжет прилича на Александър Дюма - баща, по поетичния си език - на Пушкин и... на самия себе си.

Печорин остава герой-сянка. Ако книгата не беше писана в реализъм щяха да бъдат нужни само няколко нишки мрак и магия, за да го превърнем в чудовище от готически роман. Той се ражда и умира без знанието на читателя. Лермонтов ни позволява да го наблюдаваме единствено в действие... единствено когато не пие вино... нито пък кръв... а изсмуква душевното спокойствие на останалите герои. Патологията в душевността му е пълно изградена. Пречупена от обществото, личността сама се учи да пречупва, да унищожава, да руши, защото творчеството и съзиданието са ѝ били забранени. Виждаш труда си охулен, оплют, заклеймен. Многобройните травми те карат постепенно да повярваш в чуждите души и да тръгнеш по техния път. Ако толкова яростно са те обеждавали, че не ставаш за нищо, нима няма да се превърнеш наистина в нищожество? Ако винаги са се присмивали на доброто у теб, нима няма да станеш зъл? Душата се скършва. Една част от нея умира. Тази мъртва половина продължава да живее като сянка свой отвъден живот и се превръща в лектор на живата. Тя я учи как да използва слабостите на другите за собствено удоволствие. Като в "Естествения подбор" на Дарвин, това е единствения начин да оцелее.

Михаил Лермонтов (1814-1841). "Автопортрет" (1837).
"Да, такава е била участта ми от самото ми детинство! Всички четяха върху лицето ми белезите на лоши качества, каквито аз нямах; но те бяха предположени - и се родиха. Аз бях скромен - обвиниха ме в лукавство; станах скритен. Дълбоко чувствах доброто и злото; никой не ме ласкаеше, всички ме оскърбяваха: станах злопаметен. Аз бях мрачен, другите деца - весели и приказливи; аз се чувстват по-горе от тях - туриха ме по-долу; станах завистлив. Бях готов да обичам целия свят - никой не ме разбра; и се научих да мразя."

Мъртвата доброта се превръща в учител на злото.

Нещо, което наистина ме порази е, че един от героите умира, тъкмо както съвсем скоро след публикуването на романа си отива от този свят и самият Лермонтов. Можем само да съжаляваме, че човечеството е изгубило такъв гений едва на 26 години. Сигурен съм, че "Герой на нашето време", "Демон", "Кинжал" и всички останали шедьоври съвсем нямаше да са черешката на тортата, а дори да беше така със сигурност не биха останали самотни на върха. Дори тук да греша, в едно съм сигурен - най-малкото рафтовете на библиотеката ми поне щяха да да отеснеят още повече.

Надявам се, че един ден преводите на акад. Людмил Стоянов ще излязат отново в съвременно издание. Нека повече хора ги прочетат.

Книгата се намира и безплатно в един друг превод.

Няма коментари:

Публикуване на коментар