сряда, 14 декември 2016 г.

Добросъците на Никола Райков

Хей! Словоядец се завръща с нов сезон! Какъв по-добър начин да го открия от "Добросъците" на Никола Райков? Да! Това е авторът на добре познатите книжки за Таласъмчо.

*Готови!*

*Внимание!*

*Фанфари!*

Ето ги и тях! Малки същества, обитаващи дома ви, които тайно се забавляват край вас без дори да подозирате... creepy! Indeed, само да не бяха толкова симпатични! :_) Добросъците, тия малки сладки същественца с много странни имена са винаги готови за приключения. Авторът е вложил изключителна находчивост в създаването на героите си. Помните ли "Семейство Флинстоун"? Винаги съм харесвал как сценаристите му са разпределили ролите между животните: слонът е чешма и бойлер, прасето - кош, птеродактилът - ножица и т.н. Никола Райков е избрал подобен подход и... е заселил в дома ви пухкави прахояди - които се хранят с прах, спретнати фотьойльонки - които живеят във фотьойлите и обичат да се къпят в чашите с вода забравени на масата, електрушки - които карат лампите ви да светят и притежават сложна инженерна мисъл :) Всички тия добросъци носят индивидуалност, което пък прави героите пълнокръвни и различими един от друг.

... и какво по-хубаво от това да превърнете дома си в джунгла... може би буквално :) Да, не се шегувам. В днешно време много деца прекарват дълго време по домовете си. Особено децата в градовете. "Добросъците" е книжка идеална за всички тях - килимът се превръща в гора, която добросъците прекосяват, в банята живеят водни духчета, в хладилника - швъкели, които правят лед и ви помагат да охлаждате храната си, а акумулиращата печка е дом на цяло племе малки същества, пазители на древна тайна, които някога създавали първите огнеупорни тухли? Та, както добросъците се шляят из книжката, а докато четете - и в ума ви, постепенно започвате да ги обичате и свиквате с тях като с всичко наоколо. Аз самият сигурно ще ги търся всяка нощ... Шашаво, а? И прекрасно :) За децата всяка вещ, всяка играчка оживява, има съзнание. Вероятно по това е причината книжката да е толкова "вживяваща".

Я! Прахояд! Художничката Мая Бочева се е съюзила в Никола Райков, за да
създадат заедно уникален приказен свят в дома ви.

Иииии, хайде! Стягайте се! Голямата човечка (понеже, повече от ясно е, женските хора са човечки) е разчистила къщата и прахът е изчезнал... прахоядът Смук гладува, а той е винаги гладен... не само това, но и чашите с вода ги НЯМА! Фотьойльонката Фифита не може да се изкъпе, както прави всяка вечер... Време е за приключение, трябва да намерим прах и вода. 

Нали знаете какво означава, ако се къпете всеки ден? Ми, да, значи сте много мърляви, щом всеки ден се налага да се къпете... така де... що се цапате толкова? Мърлячи :) Логиката на Алиса и Мечо Пух се лее в цялото повествование... чакайте... при Мечо Пух май е по-скоро философия :) 

Чудна работа. Когато си толкова малък обаче, това си е направо пътешествието, което един добродушен хобит бе поел с някакъв пръстен - made in China - към Мордор (помните ли го?). И така... както казах и по-рано, обърнете къщата на джунгла :) Прекосете гората на килима, запознайте се с племето на акумулите, отидете на гости на водното духче, спуснете се по тръбите на бойлера, полетете с кралицата на луминьоните... абе, обърнете цялата къща нагоре с краката! Какво пък, веднъж сте деца... или пък родители :)

Сами разбирате колко могъщо може да не нечие въображение, когато си постави цел, а целта на Никола Райков е да забавлява децата с книжките си... но и да ги научи на нещо...

Електрушката Жужка, която се разведрява като чертае планове на ракети.

... освен да произнасят някои сложни думи (фотьойльонка, мравослон, вещунгер, щървълък...), Никола Райков е подходил с особен педагогически похват - аааааа, не, не като гадните лелки в детските градини и злите учителки от началното, основното, средното... че даже и коварните даскаля по университетите... наричам го педагогически, само за да схванете идеята по-добре - "Добросъците" не е самоцел. Има какво да научите от тия малки сладурковци: бъди добър и помагай на другите! Следвай мечтите си! Подкрепяй другите да следват мечтите си! Не премислял твърде дълго преди да действаш, така може да си останеш само с мисленето завинаги! Ако се къпеш много, значи си мърляч! ... ... ... хм, това последното може би не... Хуманизъм, хуманизъм, хуманизъм по детски - от пораснали деца, за други пораснали деца или малки деца, които ще пораснат. Предупреденият е подготвен. Това е красиво. Никола Райков е разказвал история, плод на въображението си, която обаче е свързана с реалния живот като приключение и като поука. Въпреки това сериозните поуки са предадени ненатрапчиво, непринудено, ефирно, разбираемо. Извлечено е красивото от живота, предадено е забавното, за да се подготви малчугана за сериозния свят, който го очаква. Аз самият обогатих жизнената си философия - не преувеличавам изобщо.

Благодаря на Никола Райков, че е написал тази книжка. Българската детска литература се нуждае от възраждане, а писателите, които ѝ отделят сериозно внимание съвсем не са много. За мен той е един от последните истински бисери в олекналото ѝ огърлие.

Сайтът на книжката, където можете да я разгледате (и дори прочетете) напълно безплатно!

събота, 23 януари 2016 г.

"Мъже без жени" - Ърнест Хемингуей

Словоядец се завръща и смята да описва книги! ДА! Доста книги прочетох в последно време, но все не ги описвах. Трябва се върна към стария си ритъм. Започвам с нещо кратко, макар че за него може да се говори много.

Да... "Мъже без жени". Сборник на Хемингуей, който е изключително разнообразен в темите на произведенията и стила на повествованието, дори дължината на разказите.

Произведенията са обединени от един общ нюанс - "Мъже без жени", както казва заглавието. Но именно, това не е тема, а нюанс. За много от разказите "мотото" на корицата не е тема, не е движеща сила. Така че, не... няма стари ергени, няма млади красиви девици, които някой се готви да поквари, няма пияни мъжаги, които се чувстват щастливи без жени около себе си, нито такива, които скърбят за любимите си. Имаме 14 разказа, които са твърде разнообразни като идея и тема, а "нюансът" за взаимоотношенията мъж-жена се появява мимолетно и сякаш ги изпълва с живот. Сякаш е щрих, който кара "паното" да "заговори".

От една страна са напълно "конвенционалните" разкази на автора, които няма да ви изненадат с нищо особено откъм идея и стил. Тук е мястото на "Непобеденият", чиито топос ни отвежда на едно от любимите места на Хемингуей - испанска корида и опитите на един престарял матадор да се почувства отново като звезда на арената, да ни докаже, че не е толкова стар, колкото изглежда. Кое носи младостта? Духът или тялото? Симбиозата между двете? Авторът си има своя логика за тия неща.

Специфичният стил на Хемингуей обаче се показва с целия си блясък пред нас в останалите разкази - ония, които не са "конвенционални", ония, които са изпълнени с експерименти.

Ооооолеее!

В тях авторът сам се дистанцира от повествованието и остава много по-голяма поле за изява на героите. Генерализира речта им. Избягва своите думи. Той не просто ни спестява своята оценка за тях, а дори почти премахва описанията на действията им. Остава ни пряката реч. Благодарение на нея си изграждаме идея какво изобщо се случва. Понякога всичко е толкова откъслечно, че изобщо няма начин да разберете какво точно става. Можете само да гадаете. Като в "Хълмове като бели слонове". Критиката от доста време умува какъв точно е бил замисъла на Хемингуей. И въпреки това... въпреки че не разбирате какво се случва, разговорът между двамата главни герои е въздействащ. Авторът умее да твори емоция. В тези моменти авторът е премахнал всичко излишно (по свое усмотрение). Читателят сам довършва изреченията и замислите му. Те никога не са изказани пряко. Така прозата изпозлва някои изразни средства от поезията.

Героите на Хемингуей в голямата си част са обикновени хора: войници в чужда страна, бъдещи майки, старци, селяни от Алпите. Разказите разглеждат обикновени житейски проблеми, но им придават легендарна осанка. Дори, когато идеята не е уникална, изказът я кара да изглежда необикновена. Той е красив като стих в проза (без да е стих в проза наистина).

Авторът залага много и на експресията. Никъде тя не е патетична. Тя също е прикрита и прозира в речта и действията на героите.

Най-много харесах разказите, в които нещата са по-балансирани: нито са твърде конвенционални, нито твърде експериментални. При тях авторовата идея и много по-доловима, а действието и сюжета - по-ясни. Като "Десет индианци", който обяснява поривите на първата любов, или "В чужда страна" - колко дребни и незначителни се оказват обикновените хора, хвърлени във вихъра на войната. "Канарче за подарък" разглежда "националността" на брака и любовта, прикритото лицемерие и благородната лъжа. "Алпийска идилия" и "Когато заспивам" сигурно притежават най-силната експресия в книгата. Всъщност са толкова силни, че ми е трудно да говоря за тях.

С други думи, книгата е интересна и разнообразна. Струва си да бъде прочетена дори само като нещо ново и непознато, като литературен експеримент.

неделя, 6 септември 2015 г.

Голямото приключение на малкото таласъмче - Никола Райков

Никола Рай... ков. Първият път първосигнално го прочетох като Николай Райнов и се почудих как така като малък не съм го чел. Дори затърсих в Гугъл, но накрая схванах, че съм допуснал грешка. Имената са близки, но пък без най-малко да преувеличавам, качеството на тази приказка-игра не по-малко доближава до това на приказките от нашия бележит и уважаван писател, с който израстват вече поколения. Въпреки, че стилово не си приличат и не може да се претендира влияние на Николай Райнов спрямо неговия без-малко-адаш Никола Райков.

Така, де, стига толкова отнесени приказки. "Високо в планината, дълбоко в гората, там покрай реката, в дупка в земята живееше таласъмче." Звучи точно като култовото първо изречение на Толкин от неговия "Хобит": "В една дупка в земята живееше хобит". И така. "Голямото приключение на малкото таласъмче" е прекрасна вълшебна приказна книга за малчугани, написана под формата на игра. Преди доста години книгите-игри бяха в апогея си, но в случай, че сте ги пропуснали, това означава, че читателят сам избира как да се развие действието и как да завърши. "Таласъмчето" предлага, струва ми се, десетки варианти, да тръгнеш по една или друга пътека в приказния свят, изграден от автора. Книжката е разделена на много малки глави от по половин страница между които читателят се лута в зависимост от собствените си решения. От началото до края на едно приключение има няколко такива глави, след което, ако искаш, може да отидеш назад и да видиш какво щеше да стане ако се беше спрял на друг вариант и т.н. и т.н. докато изчетеш всички и започнеш да препрочиташ. В края на различните приключения обикновено има и поука подобно на тази в басните, пък и повечето приказки изобщо.

Основна цел на таласъмчето е да напълни злощастното си къркорещо коремче, но по пътя си то среща различни други герои и преживява с тях забавни и дори опасни приключения описани с един много хубав и приятел стил, който мисля, че прилича на Луис Карол от всички детски автори, за които мога да си спомня. Подобно на покойния си британски колега и Никола Райков е написал нещо в съчетание от фентъзи и нонсенс за деца. Говорещите чайници от Алисината история тук имат еквивалент в говореща тенджера например.

*Тук се разкрива част от сюжета, макар и пестеливо*


Как премина моето първо пътешествие...

Ей, го дядо ви Мечо!

Не мога да пиша точно за сюжет в смисъла, в който съм го правил при предишните си постове, защото, както вече обясних, читателят сам си го избира. Ето как премина моето първо пътешествие: От всички пътища, по които книжката ми позволява да поема, си избрах този към къпините, нали Таласъмчо ги обичало. И аз обичам, та реших да си набера. По пътя обаче видях табела и предпочетох да се отклоня на там, накъдето сочи, вместо да продължа към къпините. Нали натам имало музикален конкурс, а Таласъмчо обичал да пее. Срещнах обаче една сврака, която ми каза, че старият дядо Мечо си е изгубил очилата и реших, че е по-добре да му ги занеса преди да отида на състезанието. Той пък се оказа твърде любезен и ме почерпи с липов чай и мекички с... кисело зеле, хм :-) Винаги можеш да се върнеш и да видиш какво е щяло да стане ако беше продължил за конкурса или за къпиновия храст.

Каменна супа? Ням-ням!
Предполагам, че ако си дете историите са още по-забавни, но и аз искрено се забавлявах. Особено момента с онзи любезен прилеп, който ти показва посоките и който можеш да разбереш само ако си надолу с главата докато четеш. Срещнах и джудже, с невероятни готварски заложби и великан с още по-странни вкусове що се отнася до храна, къртица, която е построила пързалка и заек, който се оказа крал. Даже кенгуру, което се мисли за катерица... или обратното... и още много други.
*Е, оттук вече не се разкрива*


Най-общо казано, книжката е изключително идейна. Дори даоистката философия е дала своя принос: "А пътеката се разделяше наляво и надясно, макар че Таласъмчо не знаеше кое е ляво и кое е дясно. И щеше ли лявото да е ляво, ако няма дясно, а дясното дясно, ако няма ляво?"  или пък "(...) голямата дупка е голяма, само ако преди това си минал през малка." Това, разбира се, е на майтап, не вярвам да е съзнателно.


Не знам дали нямаше и закачка от автора с книгата-игра "Замакът на таласъмите", но е напълно възможно.
За някои надолу е нагоре и обратното...

Още едно достойнство на книжката е нейното художествено оформление. На всяка страница текст се пада по една цветна илюстрация. Не се стига до крайности. Количествата текст и картинки са балансирани. От тази гледна точка не мога да кажа, че книгата спада в някоя от... "асиметричните" категории, които някои наричат "западна" и "източна" или "стара" и "нова" детска литература. При първата текстът е по-скоро коментар към илюстрациите, а при втората - картинките по-скоро подчертават текста. Нещата са балансирани.

Книжката може да бъде прочетена или само разгледана безплатно на сайта, от където може да се закупи и хартиената ѝ версия. Аз съм използвал електронната за това представяне.

Надявам се "Таласъмчето" да си намери достатъчно читатели. Не само то, а изобщо детската литература, писана от българи. Нашата родна литература се намира в някаква просъница. Детската обаче е в пълен копалс. Поне по-новата. Ако един народ не създава свои книги, своя музика, свое кино и пр., той няма бъдеще. Обезличава се и губи своите корени. Не можем да разчитаме на американски, британски, испански и др. чужди автори да създават собствената ни култура, която е застинала в състоянието си от преди 70 години.

сряда, 26 август 2015 г.

Грешки в родните издания на Стивън Кинг

Защо правят това? Защо? Защо? ЗАЩО?! Защо понякога Словоядец трябва да откача, когато разбере, че някое издание на книга е непълно, неточно, съкратено, цензурирано...

Ама и аз съм един...

ТА!

Тема само за болни книгомани, които харесват произведенията на Стивън Кинг и са ги чели на български език. ВНИМАНИЕ! Ей, сега на някои от вас ще им се разбият мечтите като разберат какво са чели... ок, де, преувеличавам малко. И тази статия взе да звучи като "хейт"! Не, е! Всъщност ми е тъжно, че понякога книгите не се появяват на роден език както би трябвало - с всички посвещения на авторите, с точните думи, които са използвани, с всички разкази ако са сборници, с всички глави ако са романи.

Известно време си мислях дали мога някак да уведомя някои от агентите на Кинг какво се върши с книгите му, но реших, че може би ще постъпи като Маркес и така просто българските фенове ще бъдат лишени от творчеството му. Вместо това предпочетох да го напиша на българки тук. Не вярвам, че много хора ще разберат за тези проблеми... но реших, че е нужно.

ЦЕНЗУРИРАНИТЕ

Всички запознати с Краля знаят, че за разлика от много свои колеги, той не използва високопарен език. Това прави диалозите му много естествени, а описанията - въздействащи. По тази причина героите му използват сленг, мръсни думи, идиоматични изрази, препратки към поп културата на Щатите. Този остър език и неподправените брутални описания, които се срещат понякога в книгите му, водят до... един добре познат синдром при нашите преводи. Ние сме свикнали да поднасяме бележитите автори като светци, защо... така е морално, общоприето и т.н. да се държи човек... Именно по тази причина Валери Петров е цензурирал Шекспир на места, а и всички забравяме, че Ботев е написал в "Защо не съм?" култовата фраза... "на баба ми на хурката"... Та, как едни такива светила ще са казали подобни фрази, как така ще използват мръсен език, нали ще са пример за младежта, която ги чете?!

И ето, че желязната завеса поомеква. Краят на 80-те е. Нашите червеношийки се чудят какво да правят, че да задържат нещата в свои ръце. Считат, че е редно да полиберализират някои порядки и започват да издават западни автори... Сред които и нашият любим Крал на ужаса. През 1987 г. излиза "Мъртвата зона", а през 1989 г. - "Живата факла". Втората книга получава второ издание благодарение на изд. Бард в по-нови времена...

... само, че...

И двата романа са цензурирани. Някъде мистър Кинг е изръсил мазна псувня чрез устата на герой? Нека запазим благоприличие. Някъде имаме брутални кървави сцени? Нека ги посъкратим и да посмекчим езика. Някъде описваме поп културата на САЩ? Ема, защо ни е този империализъм.



СБОРНИЦИ ПРОКЛЕТИ

Кинг има много разкази. Много. Събрал ги е в десетина сборника. Ей, че проблеми значи. Защо просто не ги е събирал 50-тина години, че ди ги издаде в една голяма тухла. Така нямаше да затрудни толкова българските издатели да нацелят кой разказ в кой точно сборник се пада.
Например, имаме един добър опит да се събере сборника "Нощна смяна" (2009) от изд. Бард в самостоятелно издание... обаче... за съжаление разказът "Джирусълъмс лот" (Jerusalem's Lot), иначе включен в американското издание на сборника, липсва. За запознатите - разказът е свързан с романа "Сейлъмс Лот". Така единственият начин човек да прочете всички разкази в сборника на български език се оказа притежанието на две други половинчати издания на същия сборник: "Нощна смяна" (1991, сп. Панорама, включващ половината разкази) и "Понякога те се завръщат" (Плеяда, 1994 - с другата половина).

През 2012 г. Бард опитаха да съберат и друг сборник на Кинг - "Кошмари и съновидения" ("Nightmares & Dreamscapes"). Мисията отново се оказа невъзможна и някак изпуснаха стихотворението "Brooklyn August", разказите "Crouch End" (Крауч енд) и "Просякът и диамантът" (Beggar and the Diamond) и есето "Head Down". Как се е случило това - никаква идея.


Това съвсем не са единствените съкратени издания на български от сборниците на Стивън Кинг: "Маймуната" и "Мъглата" (1994, Плеяда) съдържат откъси от оригиналния сборник "Skeleton Crew". Старото издание на "Кошмари и съновидения" (1994 Плеяда) е още по-малко пълно. "Призрак" и "Татик" (1994, Плеяда) също имат някои откъси от оригиналния "Nightmares & Dreamscapes", но дори с всички тези сборници, няма да съберете всичко от американското първо издание. Върхът на сладоледа е "Тринадесет" (1997, Плеяда), който пък има разкази от "Nightmares & Dreamscapes" и "Skeleton Crew" едновременно. Явно са се усетили по-късно за някои.

ПОСВЕЩЕНИЕ НА АВТОРА... Защо ни е?

Ако авторът е написал посвещение, значи има някаква причина да го е направил. Някои биха определили премахването му от изданието като гавра с писателя. Не знам какво мислите вие. Аз го считам, за част от книгата, която може би е само нюанс, но щом е поставена от автора... трябва да си бъде вътре.

"Играта на Джералд" има две издания на български език: 1993 (Хемус) и 2013 (Бард) и в двете е изпуснато посвещението, което Кинг прави за своята съпруга Табита и нейните пет сестри ("This book is dedicated, with love and admiration, to six good women: Margaret Spruce Morehouse, Catherine Spruce Graves, Stephanie Spruce Leonard, Anne Spruce Labree, Tabitha Spruce King, Marcella Spruce.").

Ми да... за к'во ни е някакво посвещение. За к'во ни е да покажем уважение към автора? Все пак го пускаме на пазара за кинтата.

А ЗАЩО СА НИ ГЛАВИТЕ В РОМАНА?

Ами, да! Защо да си играем да изпускаме едни посвещения. Можем да пропуснем цяла глава! Така спестяваме хартия. Не знам дали това е причината, но в старото издание на "Град Отчаяние" (1996, Плеяда) не е включена последната пета част от книгата (ок. 15 страници). Дори не е включена. За щастие в новото издание (2014, Плеяда) тази грешка беше поправена.


ЕДНА СТРАНИЦА НЕ Е ЛИПСА

Когато Бард пуснаха новото издание на "Сблъсък" феновете откачиха от кеф. Обаче... в том II на романа стр. 560 се повтаря - на мястото на стр. 460 и на собственото си. Така с. 460 всъщност... липсва. Стигна се до безумия някои да си преписват липсващия текст на ръка от оня сайт и да шибват листа, където му е мястото. Не разбрах някой да е търсил защита на потребителските си права и ще е жалко ако никой не го е направил.

В последствие, месеци по-късно, останалите книги от тиража бяха "ремонтирани", но стотици или хиляди читатели се сдобиха с дефектното издание. Твърде жалко, всички го чакахме с такова нетърпение...

ДВЕ ГЛАВИ МИСЛЯТ ПО-ДОБРЕ ОТ ЕДНА

Когато възложиш превода на един роман на повече от един преводач и след не поискаш никой да редактира понякога се случват чудеса. В двата тома на "Под купола" (2010, Плеяда) има някои забавни разлики. Например, в първия том (стр. 305-310) се говори за златната бейзболна топка на Джим Рени, а във втория том топката внезапно се превръща в бухалка (например стр. 125 и 139). В оригинала е топка. Така де... за к'во са ви тия подробности, нали така четете книгата бързо?

Но пък изключително хумористично е преведена друга книга на Кинг. Става дума за "Доктор Сън" (2014, Плеяда). За незапознатите това е продължението на знаменитата книга "Сияние" от същия автор. Но, разбира се, защо му е на преводача да е чел първата част на сагата ако ще превежда втората? Излишна подробност. Така че не се чудете ако вместо за "сияние" в втората част се говори за "озарение"... а малко по-късно всеки страстен читател на Кинг може да се наслади на градчето... "Йерусалимски парцел", което вероятно е новият начин да се превежда "Джурасейлъмс лот", твърде познат под второто име в десетитна други текст от автора. Когато се отказвате да мислите и да броите също е забавно. Да кажем на английски една фраза има 5 думи, в превод на български - тя може да стане с 4 или по-малко... или повече думи... Ако авторът е написал колко думи има... трябва да сменим числото, което е споменал. Стр. 433 от "Доктор Сън" е феноменална:

"От задната седалка на събърбъна Дан Торънс изрече ПЕТ ясни думи с гласа на Абра:

Аз(1) идвам(2) при(3) вас(4)."

Great! И малко по-късно да видиш как "What's up, doc?" е преведено по три различни начина в обръщението, също е безценно.

Но вероятно всичко бледнее пред изданието на "Особени сезони" (1993, Плеяда). Къде можем да срещнем, че "St. Paddy" от оригинала е св. Педи (което всъщност е умалително за св. Патрик) или пък библейският текст "HIS JUDGMENT COMETH AND THAT RIGHT EARLY" като „ПРИСЪДАТА СЕ ИЗПЪЛНЯВА И ТОВА Е ПРАВИЛО ПЪРВО“. А да не пропускаме този култов пример:

Но в Нова Англия Дюфрен е като Смит или Джоунз в останалата част на страната, защото там има много фамилии Фрогс. Дюфрен, Лавек, Уелет, Пулен, кой може да запомни Фрогс?

But in New England, Dufresne's like Smith or Jones in the rest of the country, because there's so many Frogs up here. Dufresne, Lavesque, Ouelette, Poulin, who can remember Frog names?

... не, че има проблем, просто... ми "frogs" в случая е "жабар", нали става дума за френски имена.

И накрая... Няма защо да продължавам. Излиза, че за този превод наистина може да се напише цял самостоятелен роман... всичко блееднее пред фразата "All right", която всички знаем, че означава "Всички вдясно!" :)



Пък казват, че книгоиздаването било интелектуален труд.

Благодаря на хората от форума Тъмната кула, че са критикували уместно някои наши издания. Много от информацията тук е плод на тяхната проницателност.

понеделник, 20 юли 2015 г.

Илюзия с огледала - Агата Кристи

И пак... Агата Кристи. Тъкмо бях решил, че след "Убийство в Ориент Експрес" ще си подбера нещо съвсем различно, когато получих препоръка за тази книга. 

В предната нещата си бяха "Поаро - това, Поаро - онова". И повечето хора са си така - "Поаро - това, Поаро - онова"... те и по-известните филми по творчеството на авторката са...

"Поаро - това, Поаро - онова"

...

Ама госпожица Марпъл е по-симпатична героиня. Отзивчива старица с усет към разследването, чиято помощ търсят дори изтъкнати криминалисти. Яко, а? Кой би повярвал, че някаква бабка... ок, макар и добре изглеждаща за годините си, е топ детектив? И най-заклетият кокошкар няма да се почувства добре ако разбере, че е бил спипан от старата дама.

"Илюзия с огледала" е спокойна книга. Дори да я четете бързо, общото чувство е, че напредвате малко по малко. И нещата са много по-леки... Частен поправителен дом за непълнолетни престъпници, едно голямо богато семейство, отговарящо за него, старица с огромно състояние, което би било угодно на почти всички в къщата и неин заможен роднина, решил внезапно да ги посети. Атмосфрата е почти приятна въпреки злокобното място: наоколо витаят спомени за миналото - къде добри, къде лоши - и макар понякога семейната идилия да е нарушавана от тоя или оня изтрещял обитател на приюта всичко изглежда наред...

... докато не откриват, че някой постепенно отравя бедната старица, а не след дълго покрай тежка семейна свада пада мъртъв и заможния гост...

Дотук с идилията.
Снимка от екранизацията по романа (They Do It With Mirrors)
Нещата на пръв поглед сигурно ви изглеждат ясни - някой иска наследството. Кой? Разбира се, прекият му наследник... но истината е пречупена като в огледало. Едно виждаш, но всичко е зрителна измама. И добре, че г-ца Марпъл по случайност е в къщата, готова да залови престъпника, защото заподозрените никак не са малко... цял приют криминални елементи... Ще надхитрят ли г-ца Марпъл, свикнала така добре с огледалата, в които се оглежда всяка сутрин? Или тя умее да ги нареди така, че да разруши брилянтената им илюзия?

Всичко става изведнъж. Не знаете от къде ви е дошло, но въпреки това... нещата са много, много спокойни и приятни :)

Ама забравете онзи трескав чичка Поаро, който гледа хитро и надменно се надсмива над всеки, неспособен да прозре собствената му идея. Г-ца Марпъл е много по-готина. Жената си гледа старините с разследвания на убийства, грабежи, взлом и т.н. и го кара доста по-лежерно. За къде да бърза? Къде ще избяга престъпника? Ми, да! И без това си знае, че ще го сгащи.


Книгата обаче "разследва" и доста по-сериозни проблеми. Ей, така докато си чете човек не осъзнава, поне не в самото начало, че темата на "Илюзия с огледала" е всъщност много важна. Отхвърлените деца, се превръщат в отхвърлени възрастни. Така се създават престъпници. А никой не заслужава да бъде престъпник, както и никой не заслужава да бъде жертва на престъпление. Как следва да бъдат наказвани децата, младежите, девойките, нарушаващи закона? По-леко, заради крехката им възраст? Нека обществото им даде един дребен урок, който да не нарушават повече? Но така пък и формира у тях усещането, че им се е разминало леко. Или напротив... наравно с всички? Така ще имат по-голям стимул да стигат до подобно наказание отново, но пък може би ще убием човешкото в тях твърде рано, като не го оставим да се развие.