неделя, 31 май 2015 г.

Дракула - Брам Стокър

Дълго се колебаех дали да напиша това, но накрая не можах да се сдържа. Трябваше да го направя на 26 май, когато се навършиха 118 години от публикуването на първото издание, но не успях да се реша. Отложих нещата за ден - на 27 май Кристофър Лий има рожден ден. Тогава също не успях. Накрая реших, че все пак трябва да го направя, защото въпреки всички бележки към изданието на Deja Book, статиите, плъзнали в мрежата след излизането му, и предговора, за "Дракула" има още какво да се каже.

Когато един автор създаде велика книга, често блясъкът ѝ се определя от две неща: 1) невероятния сюжет и 2) харизматичния герой.

Почти винаги един от тези два фактора взема връх над другия и ние помним по-силно или самата история, или култовия образ на персонажа. Понякога едното засенчва другото. И все пак по важно е друго. Писателите, създали творба от първия вид, остават по-известни от сюжета, а другите биват преборени от своя герой. Масовата публика постепенно забравя за автора, защото неговият герой започва да живее и извън книгата, която някога е обитавал.

Така става и с "Дракула". Гениалният Стокър, остава в сянката на своя гениален герой. Както казва самият той в книгата: "Отмъщението ми едва сега започва! Ще го разпростра през вековете и времето е на моя страна." Понякога си мисля, че това са думи на автора. Сякаш е знаел какво ще се случи.

Трудът, вложен в "Дракула", е колосален. Няма да откриете нищо случайно. Авторът е опипвал почвата пет години, за да напише книгата си за дванадесет. Част от материалния израз на тези проучвания са неговите предварителни записки, издадени наскоро във факсимилно издание. Тези бележки са особено любопитни. От тях разбираме много за работните планове на Стокър. Заглавието първоначално е било "Немъртвият", а граф Дракула е носил твърде тривиално име - граф Вампир. Замъкът му е бил в Щирия (Област в Австро-Унгария). Срещу него освен Джонатан Харкър, Мина Мъри, Куинси Морис и д-р Сюърд се изправят и трима гении: детектив Колфорд, професор Макс Виндшойфел от Германия и Алфред Зинглийтън - физик. В последствие Стокър е променил мястото на Замък Дракула в ненаименован район между границите на Трансилвания, Молдова и Буковина, сменя името на героя на Дракула, вероятно повлиян от легендите за историческия род, и слива тримата споменати специалисти в един: професор Ван Хелзинг. Все пак е много по-вероятно героите да попаднат на един гений, отколкото на трима.
"Брам Стокър и човекът, който беше Дракула" - Барбара  Белфорд

На днешния читател ще му се стори странно, но тъкмо след излизането на книгата Ван Хелзинг е бил по-интересен за публиката от графа. Сър Артър Конан Дойл пише на Стокър, че "най-великолепен е старият професор". Та кой друг прилича повече на неговия Холмс?

И въпреки това "Дракула" не е просто книга за борбата между двама колосално култови за попкултурата герои: граф Дракула и професор Ван Хелзинг. Не е дори известната история за вампира и древното му проклятие. Сякаш най-важни са всички онези философски детайли, които правят книгата велика.

И може би най-уникално е чувството за deja-vu. Паралелите са също като в сън. Сякаш си прочел първата половина от книгата, а втората си сънувал. Желанието на Луси да има повече от един съпруг се сбъдва по един особен начин, причините за болестта на Ренфилд се оказват точно онези, за които споменава д-р Сюърд и т.н.

Но има ли защо да ви разказвам всичко това, когато то е написано в бележките към изданието на Deja Book?

За "Дракула" и Стокър са написани стотици книги. Ще бъдат написа още поне толкова. Това е неизбежно. Критиката отдавна опитва да разнищи произведението и в известна степен ѝ се отдава.
"Теологията в Дракула" - Ноел Монтаг
Заедно с записките на автора, споменати по-горе, изключително полезна се оказа биографията на Брам Стокър от Барбара Белфорд - една изключителна книга, която препоръчвам на всеки, на когото не му е омръзнало да чете за "Дракула" и неговия автор. Без първоначалната помощ на Ноел Монтаг трудно щях да вникна в цялата теология в романа, който е изпълнен с какви ли не препратки към Библията. Този труд ме научи да ги надушвам из текста, а после да ги намирам в King James версията на Библията. Стокър рядко цитира други произведения точно, защото иска речта на героите да звучи автентична (те, разбира се, не знаят фразите наизуст). Трябваше да видя всички умишлени грешки, които е допуснал. После сравнявах пасажите в английския превод на Библията с православния ѝ вариант и се опитвах да допусна същата грешка като него. Понякога е отнемало часове ровене в богословски речници и поправки.

И все пак не мисля да разказвам повече за различните трудности. Излишно е. Важен е резултата. Винаги съм смятал, че хубава книга се прави, както се формира отбор за Шампионската лига. Deja Book играха като шампиони. Знаеха какво е "Дракула" и разбраха защо са необходими всички тези бележки и детайли. Избраха да запазят автентичното в романа, вместо да го изрежат, олекотявайки текста. Подбраха правилен редактор в лицето Емануил Томов, от който, смея да твърдя, човек има какво да научи. Намериха коректор и страньор, които взеха предвид всички особености на книгата и опитаха да пресъздадат първото англоезично издание в българско книжно тяло. Спряха се на художник, който изработи корицата според данните в книгата, за да си съответстват. Христо Чуков улови духа на книгата: мрачната готическа енигма на героя, светещите червени очи в мрака, връзката му с Антихриста, вължите и прилипите, следващи го като верни сподвижници, прикритата еротика, която някои читатели със сигурност ще забележат ако се вгледат внимателно.

Как Deja Book се справиха толкова добре? Лесно ми е да ви отговоря: те подбраха маниаци и ги оставиха да развият манията си до краен предел, а сами те бяха също маниаци. Именно затова са едно от "шампионските" ни издателства. Беше ми безкрайно приятно да работя с тях.

Други статии за книгата:

Десет неща, които не знаете за граф Дракула
Брам Стокър - писател по-загадъчен и от граф Дракула
Дракула, граф български
Да надникнем в "Дракула" на Deja Book

Ревюта на книгата:

"Блогът на Бирето"
"Книжно"
"Книголандия"
"Книжен Петър"
"My_life"
"Аз чета"
Div.bg

понеделник, 25 май 2015 г.

Силата на наказанието в Десет малки негърчета на Агата Кристи

За мен криминалните романи винаги са оставали малко настрана. Същото важи и за криминалните филми. Занимавал съм се с тях твърде рядко и обикновено или за да си убивам времето в ученическите си години (колкото и да са плоски, никога не са по-празноглави от някои учебници) или защото някой много напористо ми ги е препоръчвал. И все пак повечето не са си стрували... "Баскервилското куче", разбира се, беше изключение, но само заради цялата мистериозност и привидна свръхестественост. Преди картината да стане реална, в него има нещо тайнствено и магично.

Прочетох "Десет малки негърчета", защото нямах много време и ми трябваше нещо кратко. Освен това имах желание за мистерии и, малко или много, се срамувах, че не съм посягал никога към толкова известна книга. Както е казал Максим Горки "Животът не стига да се прочетат всички хубави книги", затова не бива толкова да ви се извинявам. Всеки е пропуснал поне едно трицифрено число стойностни произведения към момента (независимо кой е този момент) и вероятно няма да стопи броя цифри в числото до края на дните си.

Макар и озаглавена така, книгата няма да ви отведе в американско гето, нито пък на концерт на рап банда, нито дори в сладкарница, а на един малък остров до Девънското крайбрежие. Една черна скала захвърлена от Бога в морето, на която се издига мрачно имение. Романът излиза на английски през 1939, когато макабрата и романтизма изживяват втори ренесанс. В годините между войните хората искат да забравят за реалността и отново да погледнат през очите на онези човеци, за които света се е крепял на легенди, а не на здрав разум и наука. Вероятно по тази причина атмосферата е твърде готически диаболична в сравнение с онова, което сте свикнали да четете в другите криминалета. Напомня "Замъкът Отранто" на Хорас Уолпол. Колкото и авторката да те убеждава, че имението на острова е една "модерна къща" и в нея няма нищо страшно и зловещо като тайни стаи, двойни стени и т.н., просто не можеш да и повярваш. Всичко е обгърнато в мрак, мъгла, солни изпарения и тягостно настроение. Описанията не са детайлни, те само допълват речта и действията на героите и сякаш се просмуква в психиката им. Депресията е пълна, а те горките нямат никакъв късмет..., защото дейм Агата ги е вкарала в реалити шоу...

Вкусно нали? Такива негърчета няма в тази книга.
Първата половина на книгата е малко еднообразна. Десет жени и мъже със съмнително минало (миреше на убийства!) получават покана от някой си г-н Оуън да му гостуват в неговото имение на Негърския остров. На всички тази работа им се вижда малко съмнителна, но налапват въдицата и отиват. Откъснати от останалия свят те се оказват в капана на сериен убиец, който ги избива един по един по най-разнообразни начини. Той е някъде на острова и дори по-лошо, той е един от самите тях, не те не знаят кой. Към средата книгата става почти скучна. Чувството от първите 90+ страници е сякаш се изкачваш по баир, в следващите обаче, вече се спускаш от другата страна с главозамайваща скорост и книгата наистина увлича. Не, не ми беше толкова интересно да разбера кой е убиеца. Открих това още в първите 10-15 страници и изобщо не бях изненадан накрая, когато цялата мистерия започна да се разплита. Въпреки че Кристи се е постарала всеки от героите да е поне малко подозрителен за читателя и така да го обърка, не се хванах. По-интересно беше обаче да разбереш как този "дявол" извършва пъклените си злодейства толкова блестящо. Читателят има удоволствието да вникне в ума му накрая и да разбере всичките му мотиви и начини на действие.

Някои от героите във филма по книгата (1945). Моят любимец е третият от ляво
на дясно - съдията Уоргрейв - герой с много силно присъствие.
Книгата наистина прилича силно на готически роман. Злодеят е просто сянка. Той сякаш отсъства през цялото време. Единствено следите от дейността му са забележими. Сякаш самият дявол се е вселил в къщата, а тя уж била най-обикновена и модерна...

"Десет малки негърчета" е посветен на философията на престъплението. Идеалният убиец тук е творец, будещ не по-малка възхита от ренесансов художник. За себе си, а и за много други, той е вдъхновяващ. Той иска да създаде мистерия достойна за вековно разследване, но сам да остави ключ към нея, за да получи признание за труда си. Няма да сгрешите ако кажете, че е побъркан. Такъв е, защото изпитва нужда да убива каквато поетът има за писане. В този си аспект книгата навлиза много дълбоко в учението на Криминологията.

През XVIII в. един от основоположниците на тази наука - Чезаре Бекария, пише книгата "За престъпленията и наказанията". В нея той формулира едно бележито правило, което сякаш е наситило книгата с целия си смисъл: "Силата на наказанието не е в неговата суровост, а в неизбежността му". Всеки грях ще бъде наказан.

Сега след "негърчетата" ще ми се наложи да прочета още мистерии, заради едно малко проучване. Може би някои от тях ще бъдат на същата авторка. Приемам и предложения за всякакви тайнствени истории :)

сряда, 13 май 2015 г.

Алхимикът - Бен Джонсън

Алей, хоп!

Влиза Слави

СЛАВИ
Преди да ви представя още нещо в проза,
кажете ми, не е ли време за комедия една?
Написана преди четири века е още тя за нас
напълно актуална. Подготвил вам съм два
сценични текста, написани от Джонсън, Бен
и още някой по-съвременен...

Ямбът не е много последователен, но какво да го правиш :) Да изкарам цялото ревю така, щеше да е феноменално, но и доста снобарско... почти колкото да четеш на два езика толкова стара ренесансова пиеса. Макар и непозната при нас, комедията "Алхимикът" е една от малкото драми от епохата на Тюдорите, които все още се играят на сцена (тук не броим Шекспир). След като се запознах внимателно с нея, смея да кажа, че трябва да съжаляваме, защото това не важе за България. Имаме артисти, които могат да я изкарат доста добре, стига текстът да се осъвременни тук-там.

На всичкото отгоре имаме много примери от реалната действителност, които да послужат като вдъхновение...

... и тъй шайка находчиви мошеници в Лондон се възползват от лекомислието на съгражданите си. Искате да превърнете всичкия метал у дома в злато? Няма проблем, попитайте кварталния алхимик как стават нещата. Изпитвате болки в ставите? Спокойно, лечителят от съседната улица може да ви забърка отвара от машинно масло и ръждиви пирони. Ако пък ще започвате частен бизнес, може да се допитате до местния астролог за съвет. Така ще знаете какво име да сложите на магазина си и как да разположите мебелите в него - нещо като фън шуй. Зависи колко сте доверчив. Винаги има по-далеч. Може пред вас да се яви самата кралица на феите, за да ви направи свой племенник, което гарантира вечно богатство.

... "Бандата на Оушън"? "Непобедимите"? "Фантастичната четворка"? Не! Това са Блъф - алхимикът, Доли Общата - проститутка, Злъч - комарджия, Фалш - какво ли не. Един твърде класен отбор мошеници, които печелят много пари с малко усилия, взирайки се в кристали, обещавайки богатсво, превръщайки въглени в злато.

Изданието на Народна култура, съдържащото
българския превод на произведението.
Между веселите епизодични случки, рицарят сър Мамон опитва да намери философския камък, но впоследствие разбира, че някой иска да го изиграе. И той решава да изхитри хитреците...

Шарлатанството е най-древната професия на света.

Какво обаче прави най-голямо впечатление? Не е живият бял стих, звучащ почти винаги естествено. Нито забавният сюжет. А... всички онези дребни шегички, които звучат твърде съвременни. Огромно достойнство на българския превод от гениалния проф. Александър Шурбанов е съхраняването на автентичността им. Всички остроумни перверзии и дебелашки подмятания са пресъздадени на родния ни език без преиначавания. Понякога хората се чудят защо някогашните автори са били толкова благоприлично поетични. Тей пък да не са пускали по някоя и друга мръсна дума в текстовете си просто за автентичност на диалозите. Пуска ли са. Амах. Много от българските преводи на класически автори са умишлено цензурирани, премахвайки това специфично качество на текства. Да, това прави нещата по... по-такива, каквито си ги представяме. Ние не бихме приели Шекспир да говори мръсотии и да използва вулгаризми, макар че понякога го прави. Това вродено желане за литературна хрисимост у нашия читател принуждава някои от преводачите ни да действат така.

Изобщо няма да сбъркате ако се доверите на проф. Шурбанов в случай, че не не искате да четете комедията на Джонсън в оригинал.

Шекспир е казал, че светлината се вижда само в мрак. "Алхимикът" на Джонсън е точно това - истинска свежест. Възхитен съм и от нравствените философски попадения на драматурга:

"добрият ум и младата жена -
те възрастта разтягат с леснина."


До нови срещи господа и дами,
че не след дълго аз, ще ви покажа
пак произведение едно, направено
за сцена, но с тип съвсем различен,
и творец за поколенията много личен...

Юпи! Хореят се получи :)

Излиза.

неделя, 10 май 2015 г.

Приключение след приключение в Призвание герой 3 на Брайт, Вейл и Събев

Механиката, по която се изграждат книгите-игри, ми беше интересна тема преди известно време, затова си взех най-новото в "жанра" и зачетох...

... четох...

... четох...

В един момент привърших. Така и не успях да избистря мнението си какво са точно книгите-игри (не че не съм чел такива преди). Знам само, че жанр не са, защото отделно могат да бъдат написани като фентъзи, ужас, фантастика, реализъм или дори... еротика (да, бе! чух за игра, в която главната мацка избира дали да си сложи кюлотите или бикините, но стига глупости). Това е по-скоро особен стил на писане, приложим към всеки жанр или сюжет.

Книгите-игри бяха особено разпространени преди да се появят компютърните игри, чиято интерактивност ги засенчи напълно. Напоследък се появяват някои нови опити да се възроди това чудесно ретро забавление. Някои читатели посягат към рафта, за да опитат. И защо не? Все пак четенето си е забавление.

В първата повест от сборника сте млад лекар в затънтеното селце Щурмберг във Ваймарска Германия. Серия от брутални убийства, извършени за една нощ ще ви накара да проведете бързо разследване и да откриете виновника. От трите заглавия това предоставя най-много интерактивност. Механиката на играта е добре смазана машина, която тиктака безотказно. При разследването из селото читателят открива различни доказателства, сочещи виновника за престъпленията. Накрая имате възможност да изложите откритията си и изводите от тях на останалите в селото и да предприемете съответните действия. Съвкупностите от доказателства варират и могат да ви запратят към различен финал. Имате поне 7-8 варианта да завършите играта, благодарение на различния доказателствен материал, с който разполагате. Само един от тях обаче е наистина удовлетворителен и верен. Аз не се уморих докато не стигнах до него.

Заплетената мистерия от началото на книгата ми даде надежда за грандиозен финал, но нещата се оказаха много по-прости, отколкото очаквах. Страхотна работа на Сикамор Брайт в подреждането на отделните елементи от историята. Със сигурност е вложил много труд, за да се справи подобаващо.
Една от илюстрациите към Щурмберг. Източник.
"Поробената принцеса" залага на много по-подробен сюжет от останалите заглавия. Може би в този аспект няма по-силно произведение измежду трите в сборника. Арабска принцеса е пленена от група френски рицари по време на Реконкистата в Испания. Един от тях я превръща в своя секс-робиня, а след като му омръзва, я захвърля в замъка си като слугиня. Лишена от всички удобства, с които някога е живяла, принцесата трябва да намери изход от затвора си и да достигне отново родината. Всеки ден читателят може да избира в коя част на замъка да изпраща героинята - конюшнята, затвора, кухнята и т.н. Така той открива различни предмети и информация за замъка, които да подпомогнат бягството. Системата е доста сложна и свързана с много записвания (почувствах се като съдия по вписванията за момент). На някои епизоди (фрагментите от повестта) се появяват различни кодови числа, които в определени комбинации водят до изход. Добра идея, но аз направих някакви грешки в изчисленията си и не можах да продължа напред в играта... накрая се отказах от комбинациите и продължих откъдето си искам. Все пак всичко е в името на забавлението, а нещата се получиха и така :)

В стилово отношение най-добре се е справил Бранимир Събев със своята повест "Кладенецът". Сюжетът не е сложен: прокълнат кладенец, водещ към система от тунели, препълнени със зли чудовища. Четиринадесетгодишно момче трябва да премине през всички гадости на тази преизподня, за да спаси малката си сестра, преди да бъде изядена.

Действието и механиката на играта напомнят стар шутър от първо лице - Duke Nukem, Wolfenstein 3D, Doom и т.н., в които обикаляш из тесни пространства и правиш непрестанни завои из безкрайни лабиринти, докато размазваш орди гадове. Дори има два боса. Зарадва ме, защото си припомних някои компютърни забавления от детството. Яко пуцане :)

сряда, 6 май 2015 г.

Цената на живота на Шагренова кожа от Балзак

Плаши ли ви Балзак? Изобщо? Не, не, нямах предвид със сюжетите си. Той е имал своя тъмна и непревеждана на български език страна, но тук не намеквам за нея. Плаши ли ви Балзак от училище? Не, не... отново... нямам предвид самият него, а онази даскалица със строгия поглед, пропит с омраза и ненаситно желание да ви измъчва с наизустяване и тълкуване на цели пасажи от онова прословуто описание на вратата в "Дядо Горио".

Бързам да ви кажа, че Балзак, истинският Балзак, мислите ви за който не са опетнени от лоши младежки спомени, съвсем не е онзи автор, за когото го мислите...

ТОЙ НЯМА НИЩО ОБЩО С УЧИЛИЩЕТО!

Мен така и не ме накараха да го намразя, но зная, че почти всички подхождат резервирано към него.

Не бързайте обаче. Дайте му още един шанс и няма да съжалявате. Забравете предразсъдъците и не подхождайте веднага cum grano salis. "Шагренова кожа" е нещо твърде различно.

Макар основата на този кратък роман да тотален реализъм, който заема приблизително половината от обема му, есенцията на сюжета, която го прави толкова завладяващ е фантастична.

Колко пъти при проблеми сте мислили, че ще го решите с печалба от тото или лотария? Хайде, хайде, всеки си го е казвал поне веднъж... "да спечеля от тотото и ще го направя"... Човек непрестанно решава несгоди и твърде често в безсилието си на стори това или в пристъп на някакво особено свое чувство, присъщо само за него, изрича една сакрална дума...

"Искам"

Да, "искам". Това кратко и ясно слово, което е довело до лудост милиони хора, което е погубило физически поне още толкова и което е накарало останалите на този свят да му бъдат неволни зрители или жертви на поразените от него.

Е, какво ще кажете ако имаше възможност всяко едно ваше желание да се превърне в реалност? Може би... "искам"?

Главният герой на романа - маркиз Рафаел дьо Валантен получава този шанс. Сред праха на препълнен с всякакви чудновати предмети антикварен магазин, той попада на вълшебно парче кожа, изписана с думи на санскрит, което може да изпълни всяко негова желание, но винаги иска нещо в замяна - малко от живота му. С всяка мечта изречена на глас кожата се свива и става все по малка, а с нея и дните на притежателя ѝ.

Старият антиквар с вид на библейски мъдрец
показва кожата на Рафаел.
Ако си отчаян и мислиш за самоубийство, а попаднеш на подобна вещ как е правилно да постъпиш? Дали тя ще те избави от ужасното ти положение или пък ще се превърне в средство за "самоефтаназия", което ще изчерпиш бързо за всички онези удоволствия и успехи, които преди са ти убягвали или ще натриеш нечий нос, който е бил вирнат високо твърде дълго. Ще бъде ли това твоят наркотичен сън, който те убива в една безкрайно сладка агония, предшестваща смъртта, или може би ще се окаже трамплин към висините, който ще ти позволи да спечелиш живота на мечтите си, а след това ще продължиш със собствени усилия?

Типично за Балзак романът разглежда редица важни философски въпроси, за които човечеството умува от хилядолетия.

Основната линия на сюжета криволичи върху бойното поле между две същности в душата на човека: това да бъдеш каквото си и желанието да си нещо друго, което не е за теб, но лесно може да те увлече, защото всички останали ламтят за него. Балзак изследва всички възможни реалии на този безконечен спор, който неспокойният дух на някой води със самия себе си:

Онзи, който харесва своя смирен, беден живот ще се впусне в опити да трупа богатство. Ще се наложи да избира между радост в бедност, която го натъжава и тъга след охолство, което го весели.

Много от нас търсят призвание, но само някои го откриват. Те стават велики явления сред небосвода на човечеството. Повечето за съжаление не успяват, а вместо това допускат грешки и пропиляват живота си в безсмислени стремления, което не им носят много повече от онова, което така или иначе са можели да постигнат с търпение.

Неспокойният дух на човека прави паралел с неспокойния дух на самото общество. Заедно те представляват една лъкатушеща крива, показваща възходите и паденията им, вихрушката на един човешки живот от началото до неговия край. Борбата между тези два имагинерни избора ни отвежда дори към учението на Полибий за формите на държавно устройство. Обществото само се бори със себе си и преобразува материята, от която е създадено, в една или друга форма. Човекът прави същото с годините.

Кривата, която Балзак поставя в началото на своя роман.
Критиката спори за нейното значение. Аз ви дадох едно моя идея
по въпроса преди малко.
Ярка тема е женската душевност. Една жена, от гледна точка на мъжа, може да бъде мираж, който носи различно име за всеки, изглежда и се държи различно. Тя е чувство и блян, който можеш да видиш веднъж и заради това да си струва да живееш. Тя е като къс горяща хартия, върху който пламъците рисуват. Всяка рисунка е уникална и единствена. Можеш да пропуснеш някоя от тях и това да коства живота ти. Това няма да те убие, а просто ще ти отнеме онзи живот, който си можел да имаш. Ала жената може да бъде и безчувствена порцеланова кукла, която задоволява собствените си потребности като дразни себелюбието си с топящите се около нея мъжки сърца.

Остава ли ни време за любов и щастие? Предпочитаме безкрайна слава, гоним кариера и много от нас имат това за самоцел. Не обръщаме внимание на живота отвън: на птичите песни, на вятъра, на цветята, на миризмите, на всичко останало. Виждаме го, когато сме вече стари и болни, когато сме уморени да се издигаме. Да се издигаш вечно, а същност да тъпчеш на едно място и да оставаш вечно недоволен, защото щастието ти се изплъзва и, когато вече си твърде болен и грохнал за да се задържиш в обществото, когато то те изхвърли от обятията си, вече имаш шанс да видиш и какво е имало извън него. Животът ти е приключил, а ти едва сега си научил за какво си струва да живееш.

Романът обаче не е само философия. В него има доста напрежение. Балзак е прилагал много от похватите на съвтеменните автори на трилъри.

Освен всичко "Шагренова кожа" е любимият роман на Зигмунд Фройд и е първобраз за "Портрета на Дориан Грей" от Оскар Уайлд.

За четене онлайн.

събота, 2 май 2015 г.

Лудост и реалност в Некрономикон на Х. Ф. Лъвкрафт

Докато очаквам да си хапна новата книжка на Лъвкрафт, подготвяна от изд. Ибис, си припомням някои от предните издания. "Некрономикон" беше първата негова книжка, издадена по инициатива и в превод на страхотния Адриан Лазаровски. 

С известни условности авторите се делят на две групи. Едната е тази на водачите. Те създават уникални идеи, сюжети, концепции, вдъхновяващи поколения творци. Другите са последователите на първите. Като чуят за подобна класификация запалените читатели поставят по няколко имена във всяка група. Но какво правим с Лъвкрафт? Понякога съм го слагал при последователите, но в същото време... хм. Той по-скоро остава в едно особено положение и съвсем не може да бъде разглеждан сам за себе си.

Лъвкрафт е висш жрец на ужаса. Силно повлиян е от класиците на ужаса, чиито идеи са силно застъпени в творчеството му. Историите му са мозайка от всякакви концепции. От тази гледна точка той е последовател, но в същото време... неговите кавъри често са по-известни от оригиналите, на които се основават. И така им вдъхва нов живот.

След време стигнах до извода, че Лъвкрафт е вододел между класически и съвременния хорър - последен класик на ужаса и първи съвременен автор - важно звено, което руши висшия ужас на Просвещението и Романтизма и го видоизменя в чиста история без примеси. Ужасът се концентрира. Голямата грешка на Лъвкрафт за мен остава една - отърсил е хоръра от естествените за него философска натовареност и мощен на подтекст, поради което днес мнозина считат жанра за посредствен. Не можем да знаем, но Едгар Алън По сигурно би го осъдил остро, ако беше имал възможността да го прочете. По не е понасял литературата без вътрешно значение... въпреки че е мразел алегорията, но неговите възгледи ще разгледам другаде.

"Нещото на прага", който винаги е бил любимия ми разказ от автора, например, е произлязъл от "Джон Барингтън Каулс" на сър Артър Конан Дойл и ни разказва историята на фатална жена, с тайнствени магически способности... или дали е жена? Вярно, повечето мъже са си лапнишарани, но запленят ли се по тази, нещата стават много сериозни.

И все пак там имаш някакъв шанс, за разлика от нещастника в "Показанията на Рандолф Картър", който се спуска сам в древен некропол, обитаван от неописуемо зло. Някои читатели намират края на този и много други разкази от сборника за незадоволителен. При Лъвкрафт важен е пътят до финала, а не самият той. Липсата на обяснения не е слаб похват, а специфичен начин за изразяване. Авторът иска читателят да се ужаси от неизвестното. То е необятно, защото в мрачните му недра може да има всичко. Краят е загатнат и понякога изглежда незавършен. Мистерията почти винаги остава неразкрита. Тук започва да работи въображението на читателя. Той ще попълни сам дупките. По тази причина Лъвкрафт непрестанно убеждава читателя си, че говори за ужас, за страх в безбрежни и космически размери.
Фенарт. Как е писал Лъвкрафт.
"Плъхове в стените" е повлиян от "Леговището на белия червей" на Брам Стокър. Лъвкрафт е възхвалявал страстно идеята на това произведение и съвсем не е харесвал реализацията му, затова е направил свой вариант. Наследник на прокълнат род се завръща от САЩ във фамилното имение в Англия, за което има легенди още от римски времена. Какво да ви кажа... разбира се, замъкът крие хилядолетна тайна.

"Зовът на Ктхулу" е едно от най-известните произведения на Лъвкрафт. Прилича на окултно съчинение, описващо съществуването на същества от древни епохи, които очакват завръщането си, за да творят безгранично зло. Защо природните феномени като бурите, слънчевите изригвания, земетресенията, пълнолунието имат особен ефект върху най-чувствителните натури? Отговорът пази култът към Ктхулу. Човешките жертвоприношения не са изключени.

"Хърбърт Уест, съживителят на мъртвите" е нов прочит на "Франкенщайн" от Мери Шели. Уест прави същите експерименти. Съдбата му наподобява онази на доктора. И все пак историята е увлекателна. По-интересна ми се струва една друга особеност, която е най-засилена в това произведение. На пръв поглед Лъвкрафт пише фантастични истории, но дали... Той винаги ни оставя място за съмнение. Непонятното битува навсякъде. Ами ако... това е реализъм и героите от всички творби са просто лунатици в усмирителни ризи?

"Шепнещият в тъмнината" е повест за мрачни хълмове, бушуващо море, гъсти гори. Тайната на странни същества от друга вселена е на път да бъде разкрита. Заглавието описва достатъчно добре сюжета. Двама приятели си кореспондират с писма, макар да не са се срещали никога. Единият е обсебен от идеята извънземни, чиито набези го побъркват. Неговият събеседник се колебае дали цялата история е истина или плод на болен ум. Едно от произведенията с най-добра атмосфера.
Истинската къща на Чарлз Декстър Уорд. Изт. Уикипедия.
"Възкресителят (Случаят с Чарлз Декстър Уорд)" е нова история за вещици и безконечно зло, което умира и се преражда в други епохи. Чарлз е изчезнал от лудницата, където е бил настанен. Семейният лекар и родителите му искат да разберат причините за психичните му проблеми. Коренът на болестта, разбира се, са окултни изследвания, свързани с опитите му да се домогне до познанието на Джоузеф Къруин - магьосник, живял преди няколко поколения, и негов пряк прародител. Мистерията е доста заплетена и в разгадаването ѝ Чарлз се озовава къде ли не, включително в замъка на Дракула. Буквално.

И така. "Некрономикон" е добра книга за дъждовни нощи, изпълнени с мистерия и страх.

петък, 1 май 2015 г.

Величието на човека или Ру. Разказ за най-древните люде от Змей Горянин

"На живота в блатото
все така си става:
все потъва златото
а боклукът плава."
- Змей Горянин

Като малък съм чувал мистериозното име "Змей Горянин" един-два пъти. Тогава ми беше много интересно и любопитно кой се крие зад него. Бях попаднал на прочутия псевдоним в някакво сборниче от началното училище. Не пишеше нищо освен самия него и, че използвалият го писател бил известен с творбите си за деца. Помня точния момент, когато разгръщах синята книжка на малкия бял чин. Попитах учителката, но тя ми каза, че това е стар автор, който не се изучава. Тя говореше пренебрежително за този човек. Аз и отвърнах, че и Вазов е стар, но учим "Аз съм българче". Отговорът беше, разбира се, че не можем да сравняваме някакъв си Змей Горянин с дядо Вазов. Псевдонимът обаче ме човъркаше. Исках да разбера кой е този човек. В него имаше нещо магично. Ами ако е бил вълшебник? Или истински змей!? Прибрах се вкъщи и попитах баща си. Той ми каза, че не знае за този автор, защото не са го споменавали в училище. Попитах дядо и той ми подсказа, че Змей Горянин е стар автор, който е писал исторически романи и детски книжки. Той обаче нямаше нищо в огромната си библиотека от него. Е, на следващия ден проверих в училищната... но и там нямаха нищо от Змей Горянин. Накрая отворих една стара социалистическа енциклопедия.

"Горянин, Змей - псевдоним на Светлозар Димитров. Фашистки автор и великобългарски шовинист."

Какво означават тези слова за едно дете, родено в ранните зори на демокрацията? Нищо. Знаеш само, че "фашист" е нещо лошо. Тогава тази дума още се употребяваше сравнително честно и носеше един всеизвестен специфичен заряд.

Трябваше да минат години преди да разбера, че Змей Горянин е бил един от най-добрите ни творци, които са умеели да смесват в едно твърде силен подтекст и приключения. Да, той е останал в границите на онази литература, която някои наричат "несериозна" - исторически романи с приключенски характер, творби за деца, стихове, но нима първото не е писал самия Александър Дюма - баща, а второто и третото - десетки други гении на писменото слово?

Змей Горянин (1905-1958)

Стилът на стария Змей е прелестен - изчистен, без нищо излишно, сладкодумен, добродушен, изпълнен с дух, който те грабва веднага. Повечето му истории са чудесни за деца и младежи, защото носят и добри поуки, които възпитават духа на младия човек и го правят здрав, силен, пречистен.

"Ру. Разказ за най-древните люде" е цикъл от пет малки разказчета. В тях Змей Горянин представя за младите читатели своя възглед за началото на човечеството. Ру е първобитен ловец. Скот, прехранващ се с каменна брадва и кремъчен нож, окичващ се със зъби от глигани. Той живее малко по-разумно от другите диви същества: храни се, диша, спи, поддава се на нагона да ловува. Да, това е Ру. Той е не е човек. Той е животно в човешки облик. Но разказите не са посветени само на Ру. Те са и за "най-древните люде". Повествованието на старият Змей е за превръщането на маймуната в човек. Човекът с животинска психика започва да мисли, да чувства, да създава. От вечно гладен звяр става алтруист готов да сподели храната си. Вълкът за всички други люде създава род и спечелва спътници за цял живот. Убиецът започва да спасява животи. Непреклонният пред съдбата на близките си, изгражда съвест и уважение към тях.

Именно затова Змей Горянин е добър автор за всеки малък читател. Той може да те научи какво е да бъдеш човек.

... и някога същият този безобиден и дори благотворен творец е бил забранен, само защото за няколко месеца е работил в Дирекцията за национална пропаганда. Книгите му са иззети от всички библиотеки и унищожени, а на него е забранено да публикува. Осъден на вечна забрава от червените тирани, той намира убежище в манастира "Седемте престола", където продължава да твори сам за себе си. Оформя стихосбирките и сборниците си без чужда помощ като дори ги изрисува и подшива със собствената си ръка. Надеждата в сърцето на твореца е една: някога червената мъгла ще се разсее и посланията му отново ще намерят път към публиката.

Една от саморъчните стихосбирки на Змей Горянин,
които никога не са били издадени в печатен вариант.

Това обаче никога не се случва. "Ру. Разказ за най-древните люде" е една от малкото художествени книги на Змей Горянин, издадени след средата на 40-те години на XX в. Всъщност... Господи... ТОВА Е ЕДИНСТВЕНАТА. А авторът е нещо, което винаги е липсвало в нашите училищни програми: някой който умее да пише за увлекателни приключения като Р. Л. Стивънсън и сър Артър Конан Дойл, и също като тях вкарва в произведенията си прекрасен ненатрапчив подтекст и поука. Един забравен гений.

Тъжно. Змей Горянин никога не се е предал на съдбата си. Не се е оставил да бъде влачен от нея, но изглежда ние сме го предали. Надявам се, че някога ще изкупим греховете си. В този смисъл кратката история на Ру е една твърде ценна за всяка библиотека малка книжка.

Ще завърша с едно пророческо четиристишие на писателя:

"Покой и мир обгърнаха земята.
Във тъмната гора – ни шум, ни звук.
Седяхме двама – аз и самотата…
Ний, само двамата, и никой друг."

Още покъртителна информация за Змей ГорянинИ още малко.

Неоимпресионизъм в Страноприемницата на Явор Цанев

Малко уточнение преди да започна: Явор Цанев не е Явор Цанев, а напълно друг Явор Цанев, за когото съм ви говорил и друг път :)

Разтворих "Страноприемницата" няколко месеца след възторга, който изпитах, четейки "Вино за мъртвите". Напоследък, когато се спирам на български автори като Явор Цанев се убеждавам, че именно те имат много голяма нужда от представяне, дори това да става в миниатюрни блогчета като моя. Може пък някой да им даде шанс... Аз все по-често го правя и оставам доволен от решенията си в тази посока.

"Страноприемницата" никак не е весела книга. Дори в тези ранни, младежки произведения авторът насища текста с една особена сантименталност и тъга. Аз я усещам. Може и да си въобразявам. Иронията и смехът са потопени в море от носталгия. Същото основно чувство обсебва "Вино за мъртвите", а, както сега разбирам, и третия сборник с разкази на Цанев - "Слънчогледите".

Стилът на младия Цанев е бил по-обстоятелствен. Действието в някои от разказите - по-статично. Струва ми се, че основното в тези произведения е поетичното... Лирика, подобна на миниатюрите на Славейков, но в проза. Основното при тази експресия не е толкова описателното съдържание, а чувствата, които трябва да се породят у читателя. С известен успех страшното или тъжното понякога изместват центъра на тежестта в своя полза, но акцентът като че ли остава другаде. В "Строноприемницата" авторът прилича много за стар западноевропейски експресионист.

Такава визия притежават титулният разказ, "Като вятър в комина", "Живот в спокойна вода", "Тъкачът на мечти", "Магията". Тези разкази сякаш искат да ви потопят в дебрите на словото, за да почувствате нещо и да помислите над него. Те са отражения от душата на писателя. Въпросът е, ще се насложат ли във вашето сърце, както са обвивали неговото?

И като говорим за това... разказът "Сърцето" сякаш представлява някаква преходна форма. В него страшното се подава от какавидата си, за да ни разкаже какво става, когато най-чувствителният ни орган претърпи една особена промяна и заживее свой собствен живот. По същия начин "Ясновидката и спящата красавица" е силна експресия с неочакван финал.

На мен най-много ми харесаха произведенията, в които картината е изчистена. Първият е "Крилете на бурята". Едно от по-старите произведения, които изследват въздействието на природните феномени над чувствителните индивиди, е "Зовът на Ктхулу" от Х. Ф. Лъвкрафт. Този разказ е твърде различен, но имаме нещо общо в корените на идеята и мрачната атмосфера. Понякога престъпният нрав се поражда безпричиннo и по необясним начин.

Логото на сп. "Дракус". Една от марките на изд. "Гаяна".
Хората твърде често осъждат дедите си на забрава и неблагодарност. Длъжни ли сме да оказваме почит на онези преди нас? Може би това, че сме тяхна плът и кръв трябва да ни вдъхне преклонение и уважение. "Старецът Ной" е много добър къс разказ, който разглежда тези въпроси.

Тъгата е основен мотив и в две зимни произведения, които вледениха мислите ми (това ми напомня, че най-накрая трябва да си намеря тази книга). Едното е "Часът на вечната неподвижност", което сякаш описва в проза съдбата на "Братчетата на Гаврош" или може би последните три четиристишия от "Зимни вечери" на Смирненски:

"(...) А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал."

Другото е "кавърверсия" на "Малката кибритопродавачка" от Ханс Кристиан Андерсен. Щеше да бъде добре ако за целите на това представяне бях сравнил оригинала с варианта на Цанев. Простете ми, но неговата версия ми дойде в повече. Толкова скръб ми бе достатъчна, което само показва, че повествованието му е доста силно. Чувствам се като опитна мишка.

Кръвта ми се смрази от три страхотни произведения на хоръра. Тъмнината в тях е силна и поглъщаща. "Таласъмът на таласъма" е зловещ и мрачен, изпълнен с неизвестности. Хората се боят от таласъми, но какво ако... таласъмите имат свои таласъми? Чудовището тук е превърнато в човек. То чувства и мисли като такъв. "Избраникът" е най-култовото произведение в книгата и едно от най-добрите, които съм чел от автора. Сатанистки орден копае тунел до ада, за да се срещне със своя повелител и господар. Какво ли ги очаква на дъното? Финалът и повествованието бяха впечатляващи. Няма да крия... според мен липсват пошлости. Все едно го е писал Баркър, но без да вплете нищо от всички онези специфични за него сексуални извращения. Най-зловещ обаче ми се стори "Ловецът на бисери". Прекрасна перла? Сигурно е най-скъпата на света?! А.... не! Без мен. Вече знам какво става като се доближиш до нея. Финалът отново притежава силно въздействие.

"Червено слънце" прилича на откъс от мрачно фентъзи, което разказва за безконечната история на една прокълната войска. Докато го четях имах чувството, че гледам демоничните първи сцени от "Дракула" на Копола (1992). Черната магия ни обгръща и в "Когато боговете поискат...", където племенен жрец е принуден от божествата си да извършва безжалостни жертвоприношения. Ала най-лошото е, че не знае до къде ще пожелаят да го отведат.

Чест от разказите описват срещи на обикновени хора с необичайното. В "Погледни към страха" баща иска да научи малкото си момче защо не бива да се страхува от тъмното, а то ще му покаже от какво именно трябва да се бои. "Блъскай ме!" е за преживявания близки до смъртта, самата нея и как по ирония на съдбата нещо твърде алогично може да ти спаси живота, а загрижеността на другите да те убие. "Мълнията" е разказ за прошката и съчувствието, които идват твърде късно и водят до съжаление.

В книгата са включени и други забавни произведения като "Ковчегът на Ной" - хумористичен вариант на библейската история; "Войните на изкуството" - дистопия за общество, в което публикацията на книга е награда в игра на живот и смърт; "Снежинки в мрака" - научна фантастика, чиято идея е същата като в "До къде водят мечтите" на Бранимир Събев.

С други думи сборникът е доста разнообразен и трудно ще ви отегчи.

Викториански страхотии в Призрак по избор на Артър Конан Дойл

Сър Артър Конан Дойл е известен предимно с историите за Шерлок Холмс. Това важи особено за България и цяла Източна Европа, тъй като ужасът е бил низвергнат от социалистическата критика. "Жанрът" е бил считан за вулгаризация на готиката и по-низш като литература. Според официалната доктрина: "След "Франкенщайн или новият Прометей" на Мери Шели "готическият роман" се е самоизчерпал. Той е изпълнил предназначението си като градивна единица в процеса на литературното развитие. Всички опити за неговото възраждане ще повторят и всъщност ще вулгаризират постигнатото от първомайсторите. Но десетки ще бъдат предприемчивите "занаятчии", които ще използват ефекта от въздействието на ирационалния ужас върху масовата читателска публика. (...) Разбира се, художествените открития на "готиците" ще влязат в инструментариума и на значителни майстори на словото." (Цанков, Г. - "Следи от копитата на дявола", В: "Готически романи", Нар. култура, С. 1986, с. 32) Това отвратително, обидно и дълбоко погрешно мнение, което е резултат не толкова от познаването на класическия хорър, а на официалната политическа доктрина, е било господстваващо в продължение на 45 години сред критиката и все още обладава умовете на мнозина. Дори се е считало, че ужасите предизвикват нервни болести, психически проблеми и подтикват към извършване на престъпления. Нещата се затоплят едва към края на режима, но от печат излизат само някои по-безобидни истории.

Сега издателите от време на време пускат по нещо от цялото онова огромно сладководно море, което не сме изпили - хилядите класически истории на ужаса, неиздадени никога на български език. Но стига толкова с този мой лекционен курс.

Бързам да ви кажа, че сборничето с разкази "Призрак по избор" има амбициозната цел да събере всички "свръхестествени" (издателите ни все още се боят от думата "ужас") истории на д-р Дойл. Книжката се базира на ето това англоезично издание, но за разлика от него включва само 10 от 18 разказа и по тази причина е негов съкратен вариант. Разбира се, прочутият шотландец (а не "ирландец", както по някаква причина пише в епилога на книгата) има още много къси произведения за духове, таласъми, върколаци и какви ли не мрачни същества, които не са включени в нито една от двете книги, за които стана дума.
Не е нужно да викате истински призраци. Може просто да прочетете книга като тази :)
Подбраното в сборника, с малки изключения, не е съвсем онова, което бихте нарекли "пълнокръвни" разкази. Това са десет прекрасни истории за привидения, прокълнати предмети и псевдонаука, които бихте си разказвали някоя вечер, когато токът е спрял. Вярно, случва се все по-рядко в наши дни, но... е можете да угасите лампата или да отидете на палатка в гората. Историите доста приличат като вид и усещане на онези в "Нови хиляда и една нощ" на Р. Л. Стивънсън и ужасите на Уошингтън Ървинг. В тях пътуването е по-важно от финала. По тази причина напомнят и на писаното от Х. Ф. Лъвкрафт. Някои от сюжетите тук са загатнати в творчеството на последния, което е типично за него. Той обикновено взима идеи от своите литературни кумири и ги развива по своему.

Основните теми са типични за свръхестествения ужас от края на XIX в.: псевдонауки, хипноза, привидения и сенки, древни предмети с особена сила и значение

... и мрачни легенди.

... като тази за "Кафявата ръка", която сър Артър Конан Дойл е научил от свои колеги, практикували медицина в Индия. В нея престарял английски лекар ампутирал китката на млад индиец, който обаче се споминал скоро след операцията... и решил да поиска ръката си обратно. Звучи интригуващо, нали? Същото може да се каже за "Насилникът от Брокас Корт", където при пълнолуние край малка пътна отсечка се подвизава мистериозен мъж, който предизвиква странстващи пътници на боксови двубои. Опасната тайна, която се крие зад грозноватото му лице е пропита с кръв, бой и безбройни победи. Дали изобщо има някой, който може да му се опълчи?

Много от героите на д-р Дойл са лекари също като него. Авторът обича да използва реалии и... не-съвсем-реалии, с които е добре запознат. По тази причина не е пропуснал една от любимите си теми - спиритуализмът. През XIX в. призоваването на духове е било широко разпространено забавление, на което са се отдавали хиляди, а може би и милиони, подпийнали компании и други, запленени от всякакви любопитни истории за отвъдното. "Игра с огъня" налива масло именно в тази тема. Френски медиум гостува при свои приятели в Англия и заедно с тях ще си направи опасен спиритуалистичен експеримент, който ще хвърли всички в пълен потрес.
Сър Артър Конан Дойл е събирал снимки, които доказват съществуването
 на привидения. Тази е една от тях. Източник (вж. там за още).
В "Фиаското в Лос Амигос" Дойл ни разказва за една интересна псевдонаучна теория. Намесени са осъден на смърт престъпник, електрически стол, най-мощната електроцентрала на света и... тайната на неуязвимостта. Мощното развитие на науката през XIX в. е размило границите между разпространените фолклорни вярвания и рационалното. Преходът между двете е твърде рязък и това кара много викториански автори да ги преплитат в произведенията си.

Два от разказите не са толкова страшни, колкото хумористични. "Големият експеримент в Кайнплац" на пръв поглед изглежда на изтъркан комедиен холивудски сюжет, но ви уверявам, че когато е писан, това съвсем не е било така. Срещаме се с първообраза на една камара произведения на киното и литературата, в които странни експерименти или стечения на обстоятелствата ще ви накарат да се събудите в чуждо тяло... и да си мислите какво ли върши в същото време вашето. Като агностик сър Артър е вярвал в съществуването на свръхестествени сили, но е считал, че те не могат да бъдат обяснени с човешкото познания и вероятно този негов възглед е родил споменатия сюжет.

Титулният разказ "Призрак по избор" разглежда по смешен начин темата за новобогаташите. Като всеки истински английски патриот, Дойл се прекланя пред божественото право на благородните фамилии да държат властта в свои ръце. Тук един забогатял гражданин се опитва да уреди живота по аристократичному и да заприлича на ърл или пък маркиз. Е, да си купиш замък и пищно обзавеждане е лесно, можеш да платиш на някой да ти нарисува герб и фалшиви портрети на предците ти от времената на Вилхелм Завоевателя до наши дни, дори ще има кой да ти съчини родова история за пари, но... ами какво правим с фамилния призрак?! Всеки благородник има призрак в имението си! Дойл е непоклатим в мнението си: кръвта вода не става. Селянинът ще си остане такъв, той не би могъл да бъде аристократ и няма как да си купи истинска история, с каквато разполага един благородник.
Кадър от филма Мумията (1932), който до началото на двехилядните става първообраз
 на десетки други холивудски продукции. Източник.
Сър Артър Конан Дойл е бил запален по египтологията. Именно по тази причина се увлича в разкази като интересната и трагична любовна история в "Пръстенът на Тот", която, заедно с още няколко негови разказа, е послужила като основа на класическия филм "Мумията" от 1932 г. (авторските права са сдали багажа, заповядайте). Дойл е създател дори на тази известна поредица, а не просто на "Джурасик парк" (чрез "Изгубеният свят") и "Шерлок Холмс". Но, не, това не е просто изтърканата тема за оживяващата мумия. Нищо подобно. Тя е само дребен елемент, който е загатнат в цялостното пано на повествованието, възкресяващо цял Древен Египет в рамките на двадесеттина страници. 

Невероятните истории за прокълнати старини са повече от една. "Сребърната брадвичка" е разказ за огромна колекция от антики, една изчезнала сребърна брадва и безжалостен убиец, който извършва престъпленията си без всякакъв мотив.

В сборника са включени и два разказа изпълнени с намеци за садо-мазо, връзване и камшици. "Хоръристи"... к'во да ги прайш. Все такива неща са им в главата. "Джон Барингтън Каулс" е може би най-доброто произведение. Едноименният герой е обсебен от жена, която има пълна власт над мъжете около себе си... буквално... Има ли нужда ви казвам у кого ще е вината, ако един от двамата мистериозно... изчезне, се поболее, изпадне в нервен срив? Нашата привлекателна героиня е енигма, изпълнена с ярост и страст. Тя забелязва всичко и обича да наказва онези, които са в нейна власт, за прегрешенията им. Е... кой знае, камшичните удари може би са по-сладки, когато ги получаваш от жена, облечена в семпла черна рокля, покриваща снежнобялото ѝ тяло като змийска кожа..., а може би не :) Разказът е повлиял Х. Ф. Лъвкрафт да напише "Нещото на прага", както и още няколко други писатели.
Сър Артър Конан Дойл (1856-1930) като доброволец във
Втората англо-бурска война (1899-1902). Източник.
В "Кожената фуния" се разкрива тайната на старинен предмет с неизвестно предназначение. Тя ни отвежда към ужасите на средновековните мъчения за изтръгване на самопризнания и екзекуции. Този разказ също ми допадна много, заради интригуващата мистерия, която се разплете пред очите ми.

И накрая, любимият ми цитат от книгата е "Брюнетките трябва да се редуват с блондинки". Е, разбира се, авторът го е казал в напълно различен контекст, а извадено от него това изречение пробужда същото недоразумение, което изникна в главата ви като го прочетохте. :)

Майтапът на страна, книгата е добра.

Материализъм срещу идеализъм в Морският вълк на Джек Лондон

С прочитането на този роман правя крачка назад - поправям грешка от миналото, и същевременно отивам малко напред - избистрям възгледите си по някои философски спорове, които винаги са ме вълнували. Същевременно не мърдам от мястото си, защото не стигам до никъде - не получавам отговорите, които търся.

Обожавам нещо в творчеството на Джек Лондон - неговия аромат. Не, не душа книгите си, както правят някои и обикновено не изпадам в екстаз от мириса на нова или пък стара хартия. Харесвам живите описания и приключения, които ме отнасят на морския браг или в планината. Обичам свежия дъх на йод и сол, на гори, цветя и потоци, който ме обгръща в произведенията му. Лондон е бил истински син на природата. Противно на така характерния за литературата от неговия период образ на дивака-благородник, той сам е благородник с корени в дивото.

"Морският вълк" е вдъхновяваща книга, която почива на един чест мотив в творчеството на автора - здрав дух в здраво тяло. Той облича задълбочените си философски размисли в приключенски сюжет, който винаги му е доста добре познат, защото сам е живял един доста бурен живот.

След корабокрушение изнеженият литературен критик Хъмфри ван Уейдън попада на борда на тюленоловния кораб "Призрак", където се запознава с магнетичния му, френетичен и отблъскващ, неморален капитан Вълка Ларсен. Двамата са антиподи - въплъщения на идеализма и материализма. Гениален и жесток, безумен и трезв, могъщ и самовласен Вълка е свръхчовека на Ницше, който управлява своето малко кралство сред морето и има пълна власт над целия екипаж. Попаднал в редиците му, слабоватият учтив господин от света на книгите трябва да оцелее. Да кали тялото и душата си в изпитанията, които го очакват, или да умре и да стане храна за рибите. Именно за това Лондон е повече мъжки автор, който всяко момче трябва да чете в младежките си години, за да разбере как се съзрява. Той може да ти покаже стойностното и защо си струва да имаш и здрав дух и здраво тяло. Стига да не си надминал посочения възрастов период и душата ти да не таи известна доза отчаяние и нихилизъм, то благодарение на книгите му можеш да получиш някои доста добри уроци за живота и същността на думата "мъж".

Въпреки че е само един от главните герои, Вълка Ларсен обсебва цялата книга. Той я владее почти до самия край подобно на злодей от готически роман. Корабът "Призрак" сякаш е прокълнатият му замък, пълен с привидения, опасности и лабиринти. Той е магнетичен антагонист също като Дарт Вейдър, Саруман, Пениуайз и чудовището на д-р Франкенщайн, затова няма как да не ти стане симпатичен.

"Призрак" е дистопичен еквивалент на естественото състояние, за което Жан-Жак Русо говори в своя труд "За обществения договор". Той е арена на предправен социум, в който хората са животни и оцеляват като такива. Вълка е алфа мъжкаря, който има власт над живота и смъртта им. Той може да ги наказва както поиска за провиненията, може да ги въздига в положение близко до своето, а после да ги събаря отново в калта.
Впечатляващ вариант за корица. Източник.
Лондон критикува Ницше като показва сблъсък между краен материализъм и чист идеализъм. Вълка е страстен поддръжник на своето мнение за живота. За него той е "мая, фермент, който се движи минута, час, година, сто години, но рано или късно това движение престава. Големите изяждат малките, за да продължат да се движат; силните изяждат слабите, за да запазят силата си. Тези, които имат късмет, изяждат по-много и се движат по-дълго... И нищо повече!" Съществуването на човека е лишено от своя смисъл, то е приравнено до животинското. Живеенето е самоцел, отвъд която няма нищо. Размислите изискват материална база. Смъртта на мозъка е смърт и на душата.

В противовес ван Уейдън прокламира наличието на душа, която отличава човека от другите организми, излага важността на размислите като нещо отделно от телесното съществуване, поставя храната за душата на равно ниво с онази, която е нужна на "маята", за да "кипи", въздига човешкото общество и вярва в необходимостта си. Хората не са животни, не действат сами, а трябва да се поддържат като общност, да не допускат кръвопролития, омраза и страх. Те са равни и изначално добри. 

Ницше се съюзява с Томас Хобс и Шопенхауер, но биват яростно атакувани от силите на Кант и Русо.

Кой побеждава? Според едно свое писмо Лондон застава срещу Ницше в книгата си. В същото време той описва човека като част от природата и нейния кръговрат. Откъснати съвсем от нея, хората остават непълни. Те се нуждаят и от нещо първобитно, защото все пак са свързани с околната среда. Не с града, а със земята, тревата, гората, морето и потоците, животните и другите хора. Без всичко това те остават непълни човеци. Едва ли обаче има противоречие в мислите на автора, защото дори в дивата среда хората могат да живеят сплотено и приятелски, в равенство и без изявен господар, без да се намират в естественото състояния, където всеки се грижи сам за себе си.

И все пак... кой побеждава в спора?
Джек Лондон (1876-1916). Източник. Може би ще ви е интересен един куриоз
във връзка с нашата транскрибция на името му.
"Човешкият живот с нищо не се различава от всеки друг живот, макар че вие намирате някаква разлика и си мислите, че разбирате от какво произлиза тя. А защо да щадя живота, който е така евтин и няма никаква стойност? (...) Единствената цена, която живота има, е цената, която той сам си придава. Разбира се, тази цена е преувеличена..."

Лондон не казва, че това е напълно погрешно. Той смята, че нашето човешко общество не е напълно построено. Може би защото е видял глад, лишения, кървав труд и несгоди не си прави никакви илюзии. Ние разполагаме с правовото общество, но то не е монолитно. То се пропуква и в тези пробойни избива естественото състояние, в което всички са животни, където бедняците "оставяте да умрат от липса на корица хляб и парче месо" и "лондонските докери се борят, също като диви зверове, за да могат да се настанят на някаква работа".

Да, човешкото общество и право не могат да преодолеят всяка патология, но е по-добре, когато съществуват, за да противодейства на всички тези явления.

Може би нашият дълг като хора е да се борим с всичко това и да пропагандираме доброто, за да еволюираме като общество? (Русо, Кант) Или пък трябва да жертваме обществото и да стимулираме вътрешната борба между хората и конкуренцията, за да направим отделните индивиди по-силни и умни? (Ницше, Шопенхауер, маркиз дьо Сад)
Гробът на Лондон е обозначен единствено с един голям къс скала. Като че ли...
той сам е подкрепял възгледите на Вълка Ларсен, макар винаги да е твърдял обратното.
Източник.
Днес второто излиза на преден план. Ученията на Ницше и Шопенхауер се влагат буквално във всичко. Идеите на Русо и Кант биват громени и потъпквани. Във времената на Лондон нещата са вървели в обратната посока и може би затова той е останал на тяхна страна. Начинът, по който е изложил идеите си, не ни оставя съвсем задоволителен отговор кой побеждава в конфликта. Първенството зависи от собствените разбирания на читателя и времето, в което живее. "Морският вълк" ще носи различна философия за различния човек и общество. Днес повечето читатели ще решат, че материализмът побеждава. В началото на XX в. е било тъкмо обратното.

За съжаление или не човешкото общество все повече отмира и дава път на естественото състояние.

Книгата разглежда задълбочено и други спорове. Темата за човешкия гений е добре разгледана. Себереализацията е нещо, което зависи както от самия теб, така и от другите и шансовете, които ти предоставят. Лондон отново ни показва патологията в обществото. Хората със заложби се нуждаят от поле за изява и подкрепа или онова, с което могат да помогнат на цялата общност, ще бъде напълно изгубено. Отново, този белег отсъства в съверменното обществото. Печалбарството прекършва таланта, будността и стремежите. Ясно се вижда как естественото състояние печели нови и нови територии.

Ограниченото време, действието, развитието, пропиляването на живота в безсмислици, вечният стремеж за движение и т.н. Книгата е твърде философска и може би не е за всяка възраст, макар че колкото по-рано бъде разбрана, толкова по-добре.

В този смисъл с какво друго да завърша освен с известното кредо на самия автор:

Източник.
По един ужасно красив, ужасно динамичен и ужасно сантиментален начин в "Морският вълк" се преплитат живота и смъртта. Той се бори с нея ден и нощ, кипи и ври, но рано или късно ще загуби. Рано или късно движението ще престане и той ще изчезне. Мистерията от крайния резултат на тази битка остава неразгадан. Книгата няма да ви натъжи, заради съдбата на героите. Тя ще нападне мислите ви. Ще ви накара да разсъждате за ужаса, който се таи във всяко човешко сърце - страхът от смъртта. Че времето ще продължи да тече и след вас. Да, този вакуум, който все някога ще последва, е може би по-ужасен от самата смърт.

Цитатите са в превод на великия и незабравим Цветан Стоянов, чието дело винаги ме е вдъхновявало.